Любов под гибелна звезда
- Автор: Анджелини Джоузефин
- Серия: Любов под гибелна звезда #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Любов под гибелна звезда». Краткое содержание книги:
— Добре. Сега си вътре в себе си — каза тържествуващо. Можеш ли да почувстваш тежестта си, цялата си тежест, струпана наведнъж?
Тя наистина я чувстваше. Можеше да почувства тежестта на кожата си върху мускулите си, и тази на мускулите — върху костите си, цялата струпана, точно както той беше казал. Имаше милиони мънички частички от нея, всичките — маршируващи като войници с различни, но свързани помежду си заповеди. Това бяха клетките й — осъзна тя изведнъж. Изкикоти се, като си помисли колко странно беше да представлява такава огромна армия и никога да не го чувства. Чу Лукас също да се смее, и разбра, че той беше точно там с нея, преживявайки онова, което преживяваше тя.
— Сега искам да направиш нещо наистина трудно — каза той с безгрижен и любопитен глас, почти като на дете. — Искам да останеш вътре, но едновременно с това да погледнеш навън, ако можеш. Не се плаши, тук съм с теб.
Хелън направи каквото й каза Лукас, но усещането беше твърде наситено и силно, за да го проумее.
Веднъж си беше изгубила слънчевите очила. Беше търсила навсякъде — в кухнята, в дневната, обратно в стаята си, но не можеше да ги намери никъде. Беше дразнещо, защото знаеше, че само преди миг ги държеше в ръката си, но не можеше да си спомни какво беше направила с тях. После баща й и каза, че слънчевите очила са на главата й.
В онзи момент тя осъзна, че беше използвала погрешното сетиво. Беше гледала, когато всъщност трябваше да чувства. Посегна нагоре и напипа слънчевите си очила с ръка, но освен това ги почувства със скалпа си, а когато се замисли за това, осъзна, че беше усещала очилата си там горе през цялото време. Просто беше толкова заета да гледа, че не се беше сетила да чувства.
Това беше подобно. Отново осъзнаваше, че има множество различни начини да изживява света около себе си. Сега все още си даваше сметка за съществуването на всичките си милиони клетки, но можеше да почувства и нещо ново. Чувстваше как пада към нещо наистина огромно и знаеше, че има друго сетиво, което може да спре падането.
Безумно изплашена, тя инстинктивно се оттласна с това ново усещане. Трябваше да остави известно разстояние между своята малка армия и едрото, бързо чудовище, към което падаше — чудовището, към което, осъзна тя внезапно, бе падала през всяка секунда от всеки ден в живота си.
Закъсняла с един миг, за да спре, Хелън осъзна, че чудовището беше земята, а усещането за падане бе гравитацията — и че това, което тя току-що бе направила, беше да я изключи. Световъртежът я всмука и я замая, и тя загуби равновесие. Сграбчи Лукас, трескаво притискайки лице към гърдите му. Той бе единственото неподвижно нещо в цялата вселена, и Хелън знаеше, че ако го пусне, ще се върти в космическото пространство завинаги, без да спре.
— Всичко е наред — прошепна той в ухото й. Дъхът му бе топъл, а гласът му я успокои. — Няма да те оставя, Хелън. Обещавам. Имаш ли ми доверие? — Температурата спадна и силни пориви на вятъра започнаха да подмятат косата й и я оплетоха.
Тя продължи да притиска лице към вдлъбнатината с форма на буквата L, където рамото на Лукас преминаваше във врата му. Каза си, че такова бе усещането за „трудно“, това беше „тежкото“, което с цялата си дързост бе казала на Лукас, че предпочита пред „лесното“.
— Да — прошепна тя, чувствайки как студеният, разреден въздух пропълзява в дрехите й и грабва звуците от устните й, веднага щом проговореше.
— Тогава го докажи — прошепна той в отговор. — Отвори си очите.
Останаха във въздуха, докато небето потъмня почти напълно, а на Хелън й стана толкова студено, че не можеше да спре да трепери. Предстоеше й да учи много. Да се опълчиш на гравитацията, беше голямо постижение, но това беше само половината от летенето. Другата половина не беше чак такъв голям умствен скок, но беше също толкова и дори много по-сложна. Хелън научи, че за да се движи из въздуха, не може просто да размахва ръце или да рита с крака. Трябваше да манипулира въздуха около себе си. Лукас започна да я учи как да овладява въздуха, като го прави по-гъст и плътен от едната страна и по-разреден от другата, така че около Хелън се създаваше миниатюрно въздушно течение с нейните размери. Когато Лукас го направи, изглеждаше, сякаш плува под вода. Вятърът не шибаше косата или дрехите му, а се носеше плавно около него, като леко го задържаше или бързо го тласкаше, в зависимост от това колко бързо искаше той да се движи.
През по-голямата част от този първи урок Лукас просто се носеше главно пред Хелън, сякаш беше в океана: дългите му крайници гъвкаво овладяваха теченията, пръстите му бяха разперени, за да отблъскват случайните водовъртежи. Държеше ръцете си протегнати и готови да я уловят, в случай че тя се устреми твърде бързо или се подхлъзне под напора на въздушно течение, което беше създала неравномерно, преди да се претърколи и да се завърти. Летенето беше сложно и Хелън още не можеше да го усети. Беше малко като да се учи да кара кола и в същото време да се прицелва с пушка. Изискваше лек досег и пълна концентрация.