Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Хайде да го направим идната седмица — предложи Ана. — Ще отпразнуваме нашето събиране и после ще си поговорим. А междувременно, вратата ми е винаги отворена. Потърсете ме, ако имате нужда.
Войниците пуснаха ръцете си и се отправиха към изхода. Ана задържа Крис.
— Ще почакаш ли малко? Искам да те помоля нещо.
— Крис — подхвърли един от пехотинците. — Май ти излезе късметът.
— Това не е смешно — скастри го Ана, връщайки се отново към учителския си тон. Младият мъж бе достатъчно възпитан да се изчерви.
— Простете, госпожо.
— Може да си вървиш — рече тя и мъжът си тръгна. — Крис, помниш ли младата жена, която беше в столовата, когато се срещнахме за първи път?
Той сви рамене.
— Там имаше доста хора.
— Онази с дългата черна коса. Изглеждаше ми много натъжена. Носеше цивилни дрехи.
— А — ухили се Крис. — Готината. Да, спомням си я.
— Познаваш ли я?
— Не. Мисля, че е на договор по поддръжката. Има няколко кораба, пълни с такива. Защо?
Добър въпрос. Честно казано, не знаеше защо младата гневна жена продължава да навестява мислите ѝ през последните няколко дни. Но имаше нещо у нея, което не ѝ даваше покой. Достатъчно бе да се подразни или ядоса и лицето на младата жена мигом изникваше пред очите ѝ. Гневът, усещането за заплаха, които излъчваше. И съвпадането на тази среща с последвалите инциденти — взрива, размяната на изстрели. Нямаше нищо общо между тези събития, но Ана не можеше да се отърве от мисълта, че са свързани.
— Защо се безпокоя за нея ли? — попита Ана. Поне това не беше лъжа.
Крис се ровичкаше в ръчния си терминал. След няколко секунди каза:
— Мелба Кох. Електрохимичен инженер. Вероятно посещава кораба ни от време на време. Може пак да се срещнете.
— Страхотно — отвърна Ана, питайки се дали наистина би искала да се случи.
— Знаеш ли кое е най-гадното? — попита Тили. Преди Ана да успее да отговори, тя продължи: — Ето това.
Не беше необходимо да обяснява. Двете се поклащаха във въздуха близо до тезгяха на продоволствения магазин. Малка пластмасова купа бе прикачена към масата с магнитни крачета. В нея имаше разноцветни туби, пълни с протеинови и въглехидратни пасти. Ана пиеше чай. Тили бе взела кафе. Офицерската столова с любезните келнери и прясно приготвената храна бе далечен спомен. Тили не бе пила алкохол от няколко дни. Нито една от тях не бе яла нещо, което да изисква дъвчене.
— Сухите ядки не са чак толкова лоши. Струва ми се дори, че вътре са сложили истински мед — каза Ана, вдигнала едно пакетче. Тили не за първи път летеше в космоса. Мъжът ѝ имаше поземлена собственост на почти всеки голям камък в Слънчевата система. Но Ана подозираше, че през целия си живот не е яла храна от пластмасова тубичка. Всеки пилот, дръзнал да остави кораба ѝ в безтегловност, докато Тили се храни, вероятно е бил уволняван на минутата.
Тили пое пакета с ядки, смръщи нос и го завъртя между пръстите си. Пакетчето остана да се преобръща във въздуха като миниатюрен хеликоптер.
— Ани — заяви Тили. — Ако исках да смуча разни гадости от плоска и полумека тръбичка, щях да остана на Земята при мъжа ми.
Напоследък Ана бе станала „Ани“ за Тили и тя не намираше сили да възрази.
— Все нещо трябва да хапнеш. Кой знае колко време ще останем тук.
— Не много, ако зависеше от мен — произнесе един силен глас зад Ана.
Ако краката ѝ опираха в пода, тя сигурно щеше да подскочи. Но както бе увиснала във въздуха, само трепна и се сви.
— Извинявайте, ако съм ви стреснал — додаде Кортес и изплува пред погледа ѝ. — Но се надявах, че ще може да поговорим.
Влачеше крака по пода, бе нахлузил обувки с магнитни подметки, каквито раздаваха във флота. Ана ги бе изпробвала, но да се поклаща безпомощно, докато краката ѝ са приковани към пода, не бе най-приятното усещане. Затова и се отказа да ги използва.
Кортес кимна на Тили с неизменната лъчезарна усмивка на мургавото си лице. Без да попита дали може да се присъедини към тях, той набра на таблото поръчка за сода. Тили му отвърна с усмивка. Беше онази изкуствена усмивка, с която внушаваше на хората, носещи багажа ѝ или сервиращи на масата, че всъщност дори не ги забелязва. След като по този начин установиха помежду си взаимно презрение, Тили отпи от кафето, без да обръща внимание на присъствието му. Кортес отпусна едрата си ръка на рамото на Ана и каза: