Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Записките на Верниерс
Притиснах се към перилото на кораба, възможно най-далече от въпросите на смрадливия.
— Не зная — казах.
Той измъкна нож отнякъде. Сигурно е бил скрит в дрехите му, защото не бях забелязал да е въоръжен, когато се качи на кораба. Острието се озова на гърлото ми по-бързо, отколкото изглеждаше възможно. Мъжът ме хвана за косата с другата си ръка и изви главата ми назад, а вонящият му дъх ме задави.
— Къде е той, писарче?
— С-северните предели — избълвах аз. — Крал Малциус го изпратил там, когато той се върнал в Кралството.
— Това го знам. — Натисна с ножа и острието прогори плътта ми. — Питам къде е сега. Какво ти каза за него Военачалникът? Какви съобщения са му били изпратени?
— Н-никакви. Кълна се! Почти не стана въпрос за него. Стори ми се, че Военачалникът никак не го обича.
Смрадливият се наведе по-близо и се вгледа в лицето ми, явно търсеше признаци, че го лъжа.
— Надявам се, че ще ме компенсираш за всяка евентуална щета — каза генералът. — Планирал бях да извлека значителна полза от този роб.
Смрадливият изсумтя, пусна ме и отстъпи назад. Краката ми се подгънаха, но съумях някак да остана прав, опрян на перилото. Ако се бях сринал на палубата, това би се сметнало като обида към господаря ми. Съпругата на генерала се приближи и ми подаде копринена кърпичка. Притиснах я към плитката рана на гърлото си и кръвта оцапа бродирания плат.
— Подложил си на разпит пленниците, както ти бе наредено, нали? — обърна се смрадливият към генерала. Застана до масата, наля си вино, изпи го на няколко големи глътки. Виното се стече от ъглите на устата му и остави нови петна по мръсните му дрехи.
— Да. — Генералът го измерваше с присвити очи, тонът му — рязък от неохотно угодничество. — Чух всякакви измислици за този Мрачен меч, когото местните явно мразят и в червата. Но нищо съществено. Идеята, че ще им се притече на помощ, намират за нелепа.
— Така ли? — Смрадливият се обърна отново към мен. — Ела тук, писарче.
Тръгнах към масата с подкосени крака, като се стараех да не го поглеждам в очите.
— Пътувал си с него до Островите — продължи онзи. — Смяташ ли за нелепа идеята да помогне на онези, които го мразят?
Спомних си историята, която Ал Сорна ми беше разказал по време на плаването ни, за всички изпитания и битки, които бяха оцветили живота му. Но най-ясният ми спомен беше за деня на предизвикателството, за Щита, проснат в безсъзнание на арената. И как Ал Сорна му обърна гръб и прибра меча си в ножницата. Имах си свои причини да го мразя, не минаваше и ден, без да си мисля за Селиесен, но тогава, на арената, омразата ми се беше притъпила. Не беше изчезнала, разбира се, но и не гореше като преди.
— Простете ми, господарю — казах на генерала. — Но ако може, той ще дойде да се сражава с вас. Тук или другаде.
— Ще дойде, и още как. — Смрадливият гаврътна още една чаша вино и я метна небрежно, а утайката се плисна по красивата географска карта. Мъжът обърна гръб на масата и тръгна към лодката си.
— Някаква разузнавателна информация нямаш ли за мен? — извика след него генералът.
Мъжът погледна през рамо.
— Имам, да. Не очаквай да е лесно.
Преметна се през перилото с нетипична за възрастта си пъргавина, стъпи в лодката и викна на робите да натиснат греблата. Лодката се отдели от кораба и пое назад към брега, мъжът стоеше неподвижен на носа ѝ. Имах чувството, че мога да усетя вонята му дори сега, въпреки разстоянието.
Форнела каза нещо с тих глас, цитат от моя книга — „Злато и прах: размишления върху естеството на политиката“, трета песен.
— „Съдете за един народ по съюзниците му.“
Атаката започна по обед, стотици лодки поеха през реката и стовариха хиляди варитаи и свободни мечове под стените на Алтор, където защитниците ги засипаха със стрели. Някои лодки така и не стигнаха до брега, надупчени със стрели като игленици, и течението ги отнесе заедно с мъртвия им товар. Мнозина умряха още щом скочиха на брега, преди да са оформили боен строй. Генералът отбеляза, че е постъпил мъдро, снаряжавайки хората си с щитове, и нареди непременно да запиша това.
— Няколко сковани една към друга дървени талпи, импровизирани щитове, които моите хора, по двама и по трима, да държат над главите си — каза той. — Простичка, но гениална защита срещу прословутите им дълги лъкове.
Въпреки гениалната му защита по мои сметки над двеста загинаха под стените, докато първият батальон стигне до най-близката пробойна. Корабите с балистите се бяха придвижили по-близо до брега, но вместо с камъни, инженерите зареждаха машините с големи топки напоени с масло парцали, подпалваха ги с факли и ги изстрелваха над стените. Ако се съдеше по димните колони, поне няколко пожара вече бушуваха в обсадения град.