Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— То е единственият вариант, който някога сме имали. — Тя тръгва към стълбите. Подвиква през рамо на Контаф: — Доведи петстотин от най-добрите ни хора в цитаделата. Избирай ги по умения, не по произход. Искам воини. Татко може да направи нови благородници по-лесно, отколкото нови воини.
— Цитаделата ли, ваше височество? — Раздразнението му се превръща в объркване. — Можем да удържим втората стена. Поне няколко седмици. Цитаделата би трябвало да е последното ни…
Алика Кендет се обръща и го поглежда.
— Не можем да им позволим да овладеят външните кули. Доведи ми петстотин души и заповядай на останалите да бранят кулите. Ако това означава да отстъпят стените между тях — така да бъде.
Контаф пребледнява, сякаш го е прорязала ужасна мисъл — и то по-дълбоко от острието, съсипало лицето му.
Следвам баба си надолу по стъпалата, които се вият през сърцевината на кулата, дебела постройка с множество етажи. Надолу покрай приемни зали, казармени помещения, оръжейни складове, килери, надолу през втора кула, този път от лят камък, по-малка и по-древна, подслонена в дебелите стени на новата. Спиралното стълбище преминава в по-широки зигзагообразни редици от стълби върху лети подпори. Те изглеждат толкова крехки, че дори и като призрак пак чувствам нервност да изпробвам теглото си върху тях. Всяко стъпало е просто една плоча — можеш да виждаш между тях към по-долната част на стълбището… Въпреки това е устояло хиляда години, че и повече, и не рухва под тежестта на моето въображение. Спускаме се през кулата на Строителите, покрай железни врати, покрай врати от обковано със стомана дърво, покрай трима дворцови стражи на Червения предел и стигаме до стая с проста кубична форма, в която стои машина, по-голяма от кралска каляска, излята от сребриста стомана, оживяла от мъждиви светлинки и трепереща със слаба, но неоспорима вибрация, сякаш дълбоко в нея някакъв огромен звяр диша насън.
Алика опира ръка в сребристия метал. Навежда се, сякаш си позволява да покаже умора в уединението на това място, и притиска чело към хладината на Строителската стомана; косата ѝ, тъмна и червена, се сипе покрай лицето ѝ, а очите ѝ са затворени.
Миг по-късно излиза с решителна крачка от стаята и кимва на стражите, които се залавят да запечатат вратата. Дълъг коридор ни отвежда до главните порти на кулата.
Следвам я през изхода. От всички страни се кланят мъже. Шестима войници зарязват задълженията си в кулата, за да я ескортират. Поемаме през града по широк булевард между вътрешната и външната стена на замъка. Тук се намират домовете на местните жители, работната сила, която поддържа този замък, слага храна на масите, дрехи на гърбовете на бранителите, хоросан между камъните, масло в колелцата на бойните машини. Тук-там виждам пораженията от каменните снаряди, мятани отвън, но това място е направено да устоява. Издръжливо е. Упорито. У хората личат същите качества. Тук няма отчаяние, поне засега. При минаването на принцеса Алика се надигат рехави овации. На едно място покрай улицата се редят пазарни сергии и ние забавяме ход, за да минем през тълпата. Някакъв инстинкт кара обитателите на замъка да се дръпват от пътя ми. Те не могат нито да ме видят, нито да ме чуят, но някакво шесто чувство предотвратява контакта им с мен.
Портата на втората стена представлява тунел, който се затваря с четири решетки. Всички те в момента зеят отворени. Ескортът се сменя и излизаме на голата ивица между цитаделата и втората стена. Калдъръмът отеква под нозете ни. Е, не моите, аз само сънувам.
Вратата на цитаделата се намира от страната, противоположна на четворната порта във вътрешната стена, и е достатъчно висока, за да мине човек на кон, но и достатъчно малка, за да е здрава като самите стени. Минаваме през по-малка желязна врата, разположена в единия край. Това е кулата Амерот, протягаща се към небето също както когато я посетих в детството си. Макар че сега ѝ липсват странните белези, които видях като момче, врязани в Строителския камък — и, разбира се, е заобиколена от крепост. Започвам да се чудя как е възможно да не знам историята, обясняваща защо петдесет години по-късно от тази твърд не е останал камък върху камък. Дали просто местните хора са го отмъкнали парче по парче през десетилетията след войната, за да построят нов замък някъде другаде, или пък къщи? Тук има достатъчно камъни за цял град.
Минаваме покрай още дворцови стражи, елитни войници от личната гвардия на Голот, втория с това име. Защо тези хора не са с прадядо ми в двореца му във Вермилиън, нямам представа.
Алика спира пред някакъв капитан, застанал до една вътрешна врата.
— Доведи избраните зад втората стена, Джон.