Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Рядко срещан кълвач — и Вернер чува далечно потропване, долитащо през двора и стените на помещението.
В часовете по техника д-р Хауптман ги запознава със законите термодинамиката.
— Знае ли някой какво е „ентропия“?
Момчетата се свиват на чиновете си. Никой не вдига ръка. Хауптман крадешком се промъква между редиците. Вернер седи, неподвижен като статуя.
— Пфениг.
— Ентропия е степента на безпорядък в една система, господин докторе.
Очите на Хауптман са вторачени във Вернер, едновременно топли и смразяващи.
— Безпорядък, именно. „Трябва да има ред!“, ви повтарят всички комендантът, старшините… Животът е хаос, млади господа. Ние внасяме ред в хаоса. Дори и на генетично равнище. Ние определяме еволюцията на видовете. Отсявайки непълноценното, нередното, шлаката. Това е великата цел на райха, най-възвишената цел, която човечеството някога си е поставяло.
Хауптман пише на черната дъска. Курсантите го преписват в тетрадките си:
„Ентропията в една затворена система никога не намалява. Всяко развитие е обречено на упадък — по условие!“
Разходките
Макар Етиен все така да мърмори, мадам Манек всяка сутрин извежда Мари-Лор на разходка до плажа. Момичето само завързва обувките си, само слиза по стълбите и чака с бастунчето си в антрето, докато мадам Манек довърши работата си в кухнята.
— Вече научих пътя — казва Мари-Лор на петото им излизане. — Няма нужда да ми показвате.
Двайсет и две стъпки до пресечката с улица „Естре“. Още четирийсет до тесния проход в стената. Девет стъпала надолу и е на плажа, насред необятната океанска симфония.
Събира шишарки, паднали от дървета бог знае колко надалеч. Дебели парчета въже. Хлъзгавите топчета на изхвърлени на брега полипи. Веднъж — едно удавено врабче. Най-голямото й удоволствие е да стигне до северния край на плажа при отлив, да клекне под едно островче, което мадам Манек нарича Льо Гран Бе, и да плиска с пръсти из локвите, останали от прилива. Само тогава, с крака и ръце в хладната вода, за малко забравя татко си; само тогава престава да се пита кое от писмото му е истина, кога ще й пише пак и защо са го затворили. Просто слуша, чува и диша.
Стаята й е пълна с камъчета, матови стъкълца, черупки: четирийсет миди по перваза на прозореца, шейсет и едно охлювчета върху шкафа. Подрежда ги първо по видове, после по големина. Най-малките — най-отляво, най-големите — най-вдясно. Пълни буркани, кофи, табли; стаята замирисва на море.
Повечето сутрини след плажа обикаля с мадам Манек: до пазара за зеленчуци, понякога до месаря, после отиват да занесат храна на онези, които мадам Манек смята за най-нуждаещи се. Качват се по едно кънтящо стълбище, чукат на вратата; възрастна жена ги поканва вътре, разпитва за новини, настоява трите да изпият по един напръстник шери. Енергията на мадам Манек, както скоро установява Мари-Лор, е неизчерпаема: напъпва, пуска филизи, позволява й да се буди рано и ляга късно, да майстори сладолед без капка сметана и хляб от шепичка брашно. Потропват заедно из тесните улици, Мари-Лор — здраво уловена за престилката на мадам Манек, следвайки ароматите на нейните яхнии и кейкове. В такива моменти мадам й се струва като огромна движеща се леха от рози — трънлива, ароматна и жужаща от пчели.
Прясно изпечен хляб за една жива вкаменелост, вдовица на име мадам Бланшар. Супа за мосю Саже. Постепенно съзнанието на Мари-Лор се превръща в триизмерна карта с ярки ориентири: дебелия чинар на Плас о Ерб; деветте саксии с декоративно подрязани чимшири пред хотел „Континентал“; шестте стъпала над една симпатична уличка, улица „Конетабл“.
Няколко пъти седмично мадам носи храна на Лудия Аролд Базен, ветеран от Първата световна война, който в студ и пек спи в един алков зад библиотеката. Загубил е носа и лявото си око и ухо в сражение с артилерията. Ходи с емайлирана медна маска, криеща половината му лице.
Аролд Базен обича да разказва за стените, магьосниците и пиратите на Сен Мало. Векове наред, обяснява той на Мари-Лор, каменните зидове са бранили града от кръвожадни вандали: римляни, келти и викинги. Според някои — и от морски чудовища. Хиляда и триста години гранитните грамади са държали на разстояние дивите английски моряци, свикнали да се навъртат с корабите си из залива и да обстрелват града с горящи стрели, за да подпалят къщите му и да избият хората.