Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Но защо? — Тиамак дори сам не беше сигурен защо му се струваше толкова важно да тръгнат. Знаеше само, че му е омръзнало да се чувства безполезен. — Какво можем да направим тук?

— Чакам Мириамел, племенницата на принц Джосуа — каза римърсгардецът. — Диниван ме изпрати в този забравен от боговете хан. Може би е изпратил и нея. Тъй като е мой свещен дълг да я намеря, а съм загубил следите й, трябва да чакам тук.

— Щом я е изпратил, защо тогава тя вече не е тук? — Тиамак знаеше, че си създава неприятности, но не можеше да спре.

— Може би нещо я е забавило. Това е дълго разстояние за изминаване пеша. — Спокойната маска на Исгримнур леко се пропука. — Сега мирясай, дявол да те вземе! Казах ти всичко, което мога. Ако искаш да си вървиш, тръгвай! Няма да те спирам.

Тиамак рязко затвори уста, после закуцука недоволно към вързопа с нещата си и започна неохотно да ги подрежда: готвеше се за тръгване.

Трябваше ли обаче да си отиде? Пътуването беше дълго и положително щеше да е по-лесно със спътници, колкото и късогледи и безгрижни по отношение на чувствата му да са те. Или може би щеше да е по-добре просто да се върне в къщата си дълбоко в блатата край Селска горичка. Но хората му щяха да поискат да знаят какво е станало с неговата забравена поръчка до Набан — и какво щеше да им каже?

„Ти, който винаги стъпваш на пясък — молеше се Тиамак, — спаси ме от тази ужасна нерешителност!“

Неспокойните му пръсти докоснаха пергамента — страницата от загубената книга на Нисес — и той го извади. Поне тази малка радост никой не можеше да му отнеме. Именно той, не някой друг, го беше намерил. Но, мъка на мъките, Моргенес и Диниван вече не бяха живи, за да се възхитят на това.

Той зачете наум: