Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Добре — каза тя. — Ще го направя.
— После, в полунощ, когато луната е точно там — нискито посочи една точка на тавана, сякаш небето се разстилаше право над тях — вземи учения си приятел и се качете в лодката. Аз ще се погрижа да можете да я спуснете на водата. — Тя вдигна поглед, обхваната от внезапна мисъл. — И в името на всички богове, момиче, погледни дали веслата са в лодката! Провери, когато занесеш храната и водата.
Мириамел кимна. И така, въпросът беше решен. Тя щеше да направи всичко възможно да оцелее, но ако не успееше, нямаше да се бори срещу неизбежното. Дори като неин съпруг Аспитис Превес не можеше да я държи жива против волята й.
— А какво ще правиш ти, Ган Итай?
— Каквото трябва.
— Но това не е сън! — Тиамак все повече се ядосваше да убеждава този грамаден римърски звяр! — Беше Гелое, мъдрата жена от Алдхеорте. Тя говори с мен чрез едно дете, което присъства във всичките ми сънища напоследък. Чел съм за това. Това е трик на Изкуството, нещо, което опитните могат да правят.
— Успокой се, човече. Не съм казал, че си си го измислил. — Исгримнур се извърна от стареца, който чакаше търпеливо следващия въпрос, който херцогът можеше да му зададе. Макар и неспособен да отговаря, Цалио — Камарис, — изглежда, изпитваше детинско удоволствие от вниманието и седеше и се усмихваше на Исгримнур с часове. — Чувал съм за тази Гелое и ти вярвам. И щом можем да заминем, твоят Камък на раздялата като направление с нищо не е по-лош от всяко друго — чух, че лагерът на Джосуа бил някъде близо до мястото, което описваш. Но не мога да позволя на някакъв си сън, колкото и спешен да изглежда, да ме отклони от задачата ми точно сега.
— Но защо? — Тиамак дори сам не беше сигурен защо му се струваше толкова важно да тръгнат. Знаеше само, че му е омръзнало да се чувства безполезен. — Какво можем да направим тук?
— Чакам Мириамел, племенницата на принц Джосуа — каза римърсгардецът. — Диниван ме изпрати в този забравен от боговете хан. Може би е изпратил и нея. Тъй като е мой свещен дълг да я намеря, а съм загубил следите й, трябва да чакам тук.
— Щом я е изпратил, защо тогава тя вече не е тук? — Тиамак знаеше, че си създава неприятности, но не можеше да спре.
— Може би нещо я е забавило. Това е дълго разстояние за изминаване пеша. — Спокойната маска на Исгримнур леко се пропука. — Сега мирясай, дявол да те вземе! Казах ти всичко, което мога. Ако искаш да си вървиш, тръгвай! Няма да те спирам.
Тиамак рязко затвори уста, после закуцука недоволно към вързопа с нещата си и започна неохотно да ги подрежда: готвеше се за тръгване.
Трябваше ли обаче да си отиде? Пътуването беше дълго и положително щеше да е по-лесно със спътници, колкото и късогледи и безгрижни по отношение на чувствата му да са те. Или може би щеше да е по-добре просто да се върне в къщата си дълбоко в блатата край Селска горичка. Но хората му щяха да поискат да знаят какво е станало с неговата забравена поръчка до Набан — и какво щеше да им каже?
„Ти, който винаги стъпваш на пясък — молеше се Тиамак, — спаси ме от тази ужасна нерешителност!“
Неспокойните му пръсти докоснаха пергамента — страницата от загубената книга на Нисес — и той го извади. Поне тази малка радост никой не можеше да му отнеме. Именно той, не някой друг, го беше намерил. Но, мъка на мъките, Моргенес и Диниван вече не бяха живи, за да се възхитят на това.
Той зачете наум:
„…Доведете от Скалистата градина на Нуани
слепеца, който може да вижда,
открийте Меча избавител на Розата
при основата на Римърското велико дърво,
намерете Повика, чието низко въжделение
изрича името на Носителя
в кораб по най-плиткото море —
когато острие, Повик и мъж
застанат до дясната ръка на принца,
тогава Затворените отново ще бъдат свободни…“
Спомни си порутеното светилище на Нуани, което беше открил при скитанията си преди няколко дни. Хъхрещият полусляп стар свещеник не можа да му каже кой знае какво, макар че беше много доволен да говори, след като Тиамак пусна две монетки в купата за дарения. Очевидно Нуани беше морски бог на древните набанци, чиито славни дни бяха отминали още преди да се появи парвенюшкият Усирис. Последователите на древните набанци бяха наистина твърде малобройни сега, уверяваше го свещеникът. Ако не били мизерните приношения на богомолците, все още вчепкали се в живота на суеверните острови, никой жив човек нямало да си спомня името на Нуани, макар че някога богът възсядал Великото Зелено, пръв в сърцата на всички мореплаватели. Както било тръгнало, смяташе свещеникът, неговото светилище било последното на континента.