Шпионите на Собек [bg]

— Господарю съдия — задъхано каза той, — хората ви претърсват земята. Какво търсите?

Амеротке не му обърна никакво внимание и се загледа в Неферен. Беше наистина хубава зряла жена с миловидно лице, макар точно в момента да изглеждаше определено нервна. Сихера, както обичайно, стоеше леко встрани от останалите и се взираше вторачено в съдията.

— Господарю? — обади се пак Пармен, явно решил да повтори въпроса си.

— Чух ви — спря го Амеротке. — Хората ми ще търсят, докато намерят нещо, както и аз тук.

Той им даде знак, че могат да се присъединят към него в къта за хранене, и избра малък стол за себе си. Шуфой и Матайа също влязоха. Хесетата вече бе свалила плаща си и си вееше с ръка, за да разхлади лицето си.

— Вашият господар — започна бавно Амеротке — Имотеп мразеше аритите. Да, нали?

Всички се съгласиха.

— Той е идвал тук, за да работи — каза съдията. — Чертаел е планове на крепостта Тимсах, преди да избухне бунтът в Нубия и преди да се разрази настоящата криза в Тива. Получавал ли е заплахи господарят ви?

— Не и такива, за които да знам — важно каза Пармен.

— Никой не е идвал тук.

— И никой от храма на Нубия ли? — попита Амеротке. — Господарят Куфу, господарката Бузирис или дори главната хесета Матайа?

Пармен изгледа Матайа в лицето и поклати глава.

— А Имотеп — настоятелно продължи Амеротке — някога споменавал ли е къде точно ходи в храма на Нубия?

— В Дома на книгите — каза Неферен.

— Разбрах, не господарят ви е бил вдовец — продължи Амеротке. — Беше ли по-близък с някоя определена жена?

— Единствената личност, която съм го чувал да хвали и за която да говори с топли чувства — отговори Пармен, — беше господарката Бузирис. Може и да е посещавал Къщата на куртизанките, но… — гласът му затихна.

— Нека бъда прям — опита се да овладее нервите си Амеротке. — Смятам, че Имотеп е знаел за бунта в Нубия дълго преди да избухне. Може дори да е бил в съюз с аритите — каза той и продължи, като игнорира краткия и остър смях на Сихера. — Той безспорно се е срещал с някого в храма на Нубия. И мисля, че всъщност е бил заплашен. Той е защитавал всички ви от някаква мистериозна угроза, може би именно от аритите. Питам ви пак. Знаете ли нещо, което може да ми помогне?

— Господарю — умолително рече Пармен, — господарят Имотеп беше потаен. Той беше ветеран разузнавач, съветваше се най-вече със самия себе си. Беше благ и любезен човек. Но що се отнася до това, къде ходеше и с кого се срещаше, защо да го обсъжда с нас? Да, той се грижеше за нас, може би ни е закрилял, но ние не знаем нищо по въпроса.

— И все пак гатанката си остава — намеси се Сихера. — Този труп, намерен в градината, отсечените ръце, червената кърпа, стегната около гърлото му. Не бяха намерени никакви обяснения.

Амеротке затвори очи и пое дълбоко дъх. Къде, чудеше се той, е ходил Имотеп? С кого се е срещал в храма на Нубия? Това беше в сърцето на мистерията. Куфу сигурно знаеше. Амеротке отвори очи, стана и тръгна към вратата. Сенки ли преследваше? Лунни лъчи през пустинята? Някъде отдалече се чу дрезгавият лай на хрътка салуки.

— Какво става? — надигна се той.

— Сигурно са вашите хора — отговори Пармен. — Кучетата са затворени и ги лаят!

Амеротке се върна отново към чертежите.

— Толкова е странно — изказа на глас мислите си той.

— Кое, господарю?

— Това, че хрътките салуки са намерили тялото, но не и отрязаните ръце. Чудя се защо? Дали този непознат не е бил просяк от храма на Нубия? Матайа, дяконите от храма татуират емблема върху опакото на ръката на просяците като знак, че имат разрешение да просят на храмова територия.

Тя кимна.

— Вярно е, господарю, но защо на някой ще му трябва да премахва ръцете на просяк?

Амеротке тъкмо щеше да й отговори, че не знае, когато чу викове и бързо отиде към вратата. Един гвардеец от стражата на Асурал стоеше приведен отвън, опрял ръце на колене и едва си поемаше дъх, явно бе тичал с всички сили.

— Господарю, Асурал откри нещо! Трябва да дойдете веднага!