Виелица на сенките [bg]

Е, съзерцанието на моста нямаше да го направи по-широк и нямаше да ме приближи до противоположната страна. Но Гарет не е глупак, в главата му освен Валдер има и мозък! Реших да не се правя на много отворен и да преодолея моста по най-удобния и безопасен начин — така че легнах върху Косата на Нирена, обхванах я с крака и започнах да се издърпвам с ръце. Пълзях със скоростта на гъсеница, която, за свое нещастие, се е натъпкала с листа на беладона. Но все пак пълзях! По-добре да се придвижвам бавно, но пък без страх от падане. Е… или почти без него. Стараех се да не гледам надолу и то съвсем не защото беше дълбоко и страшно. Причината беше, че просто не виждах дъното. Под мен беше чернота. Така че защо, питам ви, да гледам надолу, ако така или иначе няма да видя нищо?

След като преодолях около четвърт от пътя, реших, че честно съм си заслужил малко почивка и спрях, обгръщайки моста с ръце и крака така, сякаш е най-голямото съкровище в моя живот. Някъде отдолу се издигаха едва осезаеми потоци топъл въздух. Трябва да кажа, че този ветрец беше много неприятен, защото носеше със себе си просто парализираща воня на септична яма. Дишах само с уста, но и това не помагаше особено. От вонята очите ми се насълзиха. Трябваше отново да си припомня ролята на гъсеница, която сам си бях отредил, и да продължа да пълзя напред, проклинайки моста и всичко, което ми поднасяха Костните дворци вече цяла седмица.

Представям си какво очарователно зрелище би се открило за някой, застанал на един от „бреговете“ (особено за добър стрелец). Вкопчената ми в моста и едва мърдаща фигурка беше великолепна мишена. Но предполагам, че на сто левги наоколо нямаше нищо живо, така че никой не можеше да се наслади на Гарет, влязъл в отчаяна схватка с моста. Все пак победителят в този двубой скоро беше определен и това бях аз. На всички опити на моста да ме хвърли аз отговарях с упорити откази и продължавах да пълзя напред, докато накрая не се озовах на противоположния бряг. Краката ужасно ме боляха и трябваше да седна. Браво на мен! Наистина ли успях да преодолея поредната пречка по пътя към заветната цел? Впрочем, това беше риторичен въпрос.