Мечът на Ликтора [bg]

— Тогава тук няма вода — практично отсъди момчето.

— Вярно. Но пък и ние не знаем дали е станало точно така. Може да е умрял от нещо друго, преди запасите му да са се изчерпали. Можем да заключим например, че е бил нещо като домашно животинче или талисман на хората, които са изваяли планината. Но пък едва ли биха си направили труда да построят такава сложна къщичка на домашния си любимец. Както и да е, май няма да мога да включа тази машина.

— Мисля, че трябва да тръгнем надолу — обяви момчето, докато излизахме от кръглата сграда.

Обърнах се да погледна назад, като си мислех колко глупави са били страховете ми. Вратите бяха все така отворени — нищо не се бе помръднало, нищо не се бе променило. Дори това някога да е било капан, то той бе ръждясал отворен преди векове.

— И аз така мисля — казах му. — Но денят почти преваля — виж колко дълги са станали сенките ни. Не ми се ще нощта да ни застигне, докато се спускаме по другия склон, така че ще се опитам да стигна до пръстена, който видяхме сутринта. Може да намерим и вода освен злато. Нощес ще преспим на завет в кръглата сграда, а рано сутринта ще поемем надолу по северния склон.

Малкият кимна да покаже, че е разбрал, и ме придружи що-годе охотно, когато тръгнах да търся пътека към пръстена. Той се намираше на дясната ръка, така че в известен смисъл се връщахме към страната, от която бяхме започнали изкачването си, макар че се бяхме приближили към групата метални скулптури откъм югоизток. Боях се, че изкачването към ръката ще е трудно, но току преди страховитата височина на гърдите и горната част на ръката открих онова, за което си бях мечтал предния ден — тясно стълбище. Стъпалата бяха стотици и изкачването уморително, така че през повечето време носих детето на ръце.

Самата ръка беше от гладък камък, но пък толкова широка, че нямаше голяма опасност момчето да падне, стига да се придържахме към средата. Накарах го да ме хване за ръката и двамата закрачихме нетърпеливо напред, плащът ми плющеше на вятъра.

Вляво от нас се намираше ридът, който бяхме изкачили предния ден, а отвъд него — седловината между планините, зелена под одеялото на джунглата. Отвъд нея пък, едва видима от разстоянието, се издигаше планината, където Каздое и Бекан бяха построили къщата си. Докато вървяхме, се опитах да различа хижата им, или поне мястото, където се намираше, и най-накрая открих, както ми се стори, скалната стена, по която се бях спуснал, за да стигна до нея — миниатюрно цветно петно върху склона на тази по-ниска планина, с проблясъка на падащата вода в центъра му като огряна от слънцето прашинка.