Детето на нощта [bg]

Нямаше промяна и вечерта. Докато огънят в бивака се раз­гаряше, а другите Гарвани чакаха, Дензър се постара да дос­тигне съзнанието на Ериан. Напразно. Дори му се стори, че скриващата я мъгла се бе сгъстила.

Разпръсна формата от мана за мисловната връзка и остана неподвижен на земята, полека го обземаше дразнещо чувство за безсилие, а под стиснатите клепачи като че се събираха съл­зи. Налягаше го и умората. За него мисловната връзка не беше от най-лесните заклинания и трите опита в един и същ ден из­цедиха запасите му от мана. Нуждаеше се от почивка и съзер­цание, за да натрупа сили за следващ опит, но в ума му се гоне­ха какви ли не идеи в търсене на изход. Предчувстваше, че ня­ма да мигне скоро. А времето ги притискаше.

- Дензър? - обади се Илкар.

Тъмният маг не отвори очи. Усещаше топлината отляво, по клепачите му играеха оранжеви проблясъци.

- Стига де, Дензър. Знам, че прекъсна заклинанието. Сва­рихме ти чай. Билков. Сигурно ще ти помогне да поспиш мал­ко по-късно.

Дензър поотвори едното си око. През короните на дървета­та, между които потърсиха поне малко завет, виждаше носе­щите се променливи облаци. Щеше да вали, и то обилно.

- Мразя билков чай - промърмори той.

Понечи да се усмихне, но не успя. Седна с големи усилия и взе чашата, поднесена от Илкар. Сбърчи нос от замайващата сладка миризма. От другата страна Незнайния заглаждаше с нож суров клон за шиш, а в сгъстяващия се мрак Хирад май слагаше капани на петдесетина разкрача от бивака.

- Може и да се позабавим с храната - отбеляза Незнайния, щом видя накъде гледа.

Смълчаха се. Дензър насила преглъщаше отварата. Пак се вторачи в небето. Нито една звезда не се показваше през сиво- черните облаци. Вятърът правеше вечерта мразовита. Незнай­ния искаше да поддържат силен огън, без да го интересува, че се забелязва отдалеч.

- Ако някой в Грейторн чак толкова иска да ни спипа, бездру­го ще ни намери - каза той накрая. - Ако пък някой е тръгнал от Арлън, не може да се добере до нас тази нощ, много е далеч.

„Много е далеч...“ Тези думи бяха мъчителни за Дензър.

Два дена път на кон до Ериан. Ден и половина в повече, от­колкото му се искаше. Ядосваше се, че не може да отиде при нея, вбесяваше се, че тя няма да чуе предупреждението му, и се боеше какво ли ще заварят в Арлън, ако не се свърже с жена си и сутринта.

Проклетникът Хирад... Този път май сгафи сериозно. Вар­варинът изобщо не проумяваше колко отчаяно Дензър жадува да защити Ериан и Лиана.

А всичко наоколо не беше наред. Не познаваше до тънкости природата, но като маг имаше изострен усет. Дори му се струва­ше, че и въздухът, който вдишват, е някак замърсен. Дали няма­ше да е по-добре, ако Дордовер ги изпревари и докопа Лиана?...