Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Демонът вдигна дълъг, леко извит прът сребрист метал. На върха му се появи синя светлина като от запалена свещ. Демонът я доближи до ребрата му. Следейки с поглед движенията на чудовището, Джейк видя, че ризата му е вдигната — видя маркировката по ребрата и стомаха си.
Такива маркировки бяха за изрязване… Той стисна челюсти и опита да задържи неподвижно цялото си тяло, но не успя и затрепери.
Светлинният нож докосна ребрата му и прогори плътта му, поемайки по предначертания му път — да премахне вътрешностите му парче по парче. Джейк изкрещя в агония, тялото му се затресе неконтролируемо и едната болка удвои другата, докато не остана нищо от съзнанието му, освен стремежа да се освободи някак и да запази живота си.
Нещо поддаде и дясната му ръка се освободи. Той я размаха към масата с инструменти в отчаян опит да напипа нещо, каквото и да е, за да го използва като оръжие. Хвана гладък метален прът като този на демона, придърпа го и върхът му светна.
Демона понечи да го сграбчи за ръката, ала закъсня. Джейк беше бърз, а режещият лъч бе като мълния — син лъч премина през лицето на звяра и прогори червена бразда. Демонът изписка и залитна извън полезрението на Джейк. Той отново легна на масата и ръката му се удари в някаква повърхност в далечния й край.
Китката му падна върху парче метал — Джейк изтърва режещия инструмент, когато твърдият къс ненадейно се размърда като жив и се сключи около ръката му. Обзет от паника, Джейк опита да се отскубне — металната окова остана на място, без да се опитва да го задържи.
Джейк се освободи от стоманените прегръдки на масата — полуизхлузи се и падна на пода.
С препъване се добра до другата маса, примигна, докато зрението му се проясни — прокара ръка по мястото, където Алис лежеше, сякаш още можеше да е там, просто невидима… Нищо. Нито дори следа от пепел…
Алис си бе отишла, толкова необратимо, че все едно никога не е съществувала. Можеше да вярва поне, че е била освободена от този жив пъкъл…
Той се обърна и си каза, че трябва да тръгва, докато онзи демон пищи, а през мъглата вече се подаваха други чудовищни силуети. За спасяване му оставаше единствено собственият му живот. Трябва да бяга… далеч оттук, от видяното… да бяга, докато стигне някъде, където нищо не може да го докосне, дори спомени…
Синя експлозия разцъфна на стената пред него и той се отправи към най-близката кухина с вид на истински отвор. Пред него се откри плетеница от тунели. Избра си единствения, който му изглеждаше странен — не заздравен с дървени подпори, а с обръчи като ребрата на змия. Те отразяваха синята светлина зад него. Джейк тръгна по оребреното черво, напред и напред, защото не му оставаше нищо, освен да бяга…
… Най-накрая видя пред себе си друга светлина — позната, истинска дневна светлина, не студената и синя светлина на подземния свят, пълен с демони.
И тогава внезапно се озова навън. Мигаше срещу безмилостното око на пустинното слънце. Със залитане измина едно дере, бележещо входа към подземния свят, спъваше се, падаше и се изправяше без да чувства болката в ребрата си, нито пък ожулванията и порязванията, с които земята наказваше босите му крака… Всичко у него се свеждаше до един-единствен импулс — навън и далеч оттук…
Стигна до края на дерето, излезе сред някаква равнина и чак тогава спря да си поеме дъх, за да може да продължи да тича.
Обърна се назад, но вече бе твърде далеч и не виждаше скрития вход. Вместо това забеляза странно подредените скали над него, които се издигаха от платото… незаличим отпечатък на фона на пустинното небе…
Джейк излезе от кошмара, не бос на прашния път към Абсолюшън, а в огрения от пламъци вигвам на апачите, с последните спомени от последните дни на изгубения си живот, цели-целенички в главата си.
Не съм изоставил Алис… вече беше мъртва преди да избягам. Не съм страхливец. Знаеше, че би умрял, но би опитал да я спаси — и че никога не бе разбирал колко я обича до тези последни мигове. Тогава разбра… Но… но…
— Докарах златото… в къщата… — Той разбра истината и последиците от нея. — … затова е мъртва. Моя е вината. Все едно съм я застрелял сам.