Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Момичето много дълго ли е живяла?

Той кимна.

— В сравнение с повечето жътвари, да. До седемдесетина години, ако помня правилно. Но трябвало да живее със стореното от нея. Станала затворена, а накрая лудостта взела връх.

— Това е ужасно. Ако е била божествено създание, как е могла да убие толкова хора? Как й се е разминало?

— При раждането на жътварите им се дават сили. Те са търсачите на души, но могат… — Той се замисли за момент. — … но могат, според случая, да ги ловят, поради липса на по-добър израз. Тяхно право е.

— Е, това е право, от което със сигурност няма да се възползвам.

За да не ни водя повече към изкушение, метнах възглавницата си в глезените му, тръснах главата си при обутите му в ботуши крака и легнах перпендикулярно на него напречно на леглото. Беше ми дал толкова много информация, че исках известно време да я абсорбирам, но не исках да го оставям. Не така. Никога, до края на живота ми. Или докато не се наложеше да се върна обратно на случая. Което се случеше първо.

Имах друго семейство. Семейство, което не бе от този свят. Колко готино беше това? И можех да убивам хора с ума си. Добре, всъщност нямаше да се вържа на тази част, но имах семейство от друг свят. Чудех се какви ли бяха имената им. Може би имах леля Миртъл. Или чичо на име Боаз. Веднъж се опитах да убедя чичо Боб да се прекръсти на Боаз, но той отказа. Не съм сигурна защо.

Докато лежах там, премисляйки всички предимства на това да имам семейство от друг свят, усетих как клепачите ми натежават. Топлината на Рейес ме приспиваше. Да го имам наблизо беше успокоително и почти бях заспала, когато каза:

— Можеш да се преместиш по-нагоре. Би ти било по-удобно, ако беше по-нагоре.

Подсмихнах се.

— Не, на теб щеше да ти е по-удобно, ако бях по-нагоре. Перверзник.

И преди да се усетя, сънувах Рейес и плажове, и Кукита с малки чадърчета, които милваха дланта ми. Тогава усетих пръстите на Рейес да милват дланта ми. Зачудих се дали го прави умишлено. Когато се претърколи върху мен с изръмжаване, притискайки ме с тежестта си, бях убедена, че е било така. Но преди да успея да протестирам, устата му беше до ухото ми.

— Шшшт — каза той, дъхът му беше топъл. Отначало си помислих, че просто се беше оживил, но изглеждаше скован, напрегнат, готов за нападение. Или да ме спука от бой. Какво, по дяволите?

Започнах да се боря, но след това усетих пръстите му отново на дланта си. Само че този път топлината от допира му моментално бе заместена от студения метал на пистолет. Застинах, когато той извади Маргарет от кобура и я тикна в ръката ми.

— Какво…?