![Четвъртият гроб под краката ми [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/6/chetvrtiyat-grob-pod-krakata-mi-bg-download.jpg)
Четвъртият гроб под краката ми [bg]
- Автор: Джонс Даринда
- Серия: Чарли Дейвидсън #4
- Язык: болгарский
- Год: @Фен превод
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четвъртият гроб под краката ми [bg]». Краткое содержание книги:
— Всеки жътвар е различен във физическа форма — каза Рейес. — И повечето никога не разгръщат пълната си сила.
Обърнах се отново към него, толкова жадна за информация, че не ми оставаше много да започна да се моля.
— Какво имаш предвид? Колко от нас има?
— Не толкова, колкото може би си мислиш.
В стаята бе станало още по-тъмно, затова се протегнах и включих лампата. Помогна, но Рейес все още седеше в сенките.
Отпуснах се отново на стола и зачаках, докато той отново отпи от бутилката, и тогава осъзнах, че той все още кървеше. Тъмни петна се просмукваха през тениската. Опитах се да потисна тревогата си.
— Всъщност не ви наричат „жътвари“ по другите измерения — каза той, поставяйки внимателно бутилката обратно на масата. — Това е човешки израз.
— Чакай, други измерения? Колко измерения има? — попитах, изненадана от избора му на думи.
— Колко галактики има във вселената? Колко звезди? Трудно е да се знае колко точно. Достатъчно е да кажем, че са много.
— А-аз нямах представа.
— Малко хора имат. И в отговор на въпроса ти, нов жътвар се ражда в това измерение на всеки неколкостотин години. Няма точен момент, наистина.
Застинах.
— Но преди си ми казвал, че си ме чакал. Че всеки път, когато бил изпращан нов жътвар, си бил разочарован, че не съм аз. От колко дълго си тук?
Той се намръщи, замислен.
— Не съм съвсем сигурен. Може би петнадесет века.
Потресена, попитах:
— Какво, да му се не види, си правил толкова време?
Той ме огледа.
— Чаках.
Мен. Онзи англичанин каза, че е бил изпратен за мен. Истината ли ми казваше? Дали бащата на Рейес го бе изпратил специално за мен?
— Значи нов жътвар се ражда на всеки неколкостотин години. Безсмъртни ли са или нещо такова?
— Не. Не и физическите им тела. Всъщност повечето не живеят повече от няколко години.
— Защо?
Той се замисли за минута, а после каза:
— Помисли си за детството си, Дъч. Какво е било да растеш със способностите си.
Спомените мигновено заляха мозъка ми. Ужасът на мащехата ми. Загубата на добри приятели, щом им кажех коя бях. Каква бях. Разсейването в час, когато починалите се появяха, което често завършваше с отиването ми в директорския кабинет.
— Сега си представи да имаш тези способности в свят, изпълнен със суеверия и страх. Много са били убивани като деца. От тези, които не са, повечето са ставали отшелници. Били са отбягвани от собствените си хора, никога напълно приети. Ти наистина си първата от своя вид, която успява да живее сред тях.
Не знаех какво да кажа.
— Какво се случва, когато умрем?
— Трябва да разбереш, че тялото ти е опората за портала. Тя те е довела в това измерение.
— Но, ако тялото ми го няма, какво се случва? Все още ли ще съм портала?
— Да. — Той кимна. — Била си портала дълго преди да приемеш човешка форма.
— Значи, ако… когато умра, все още ще съм мрачния жътвар?
— Щом тялото ти престане да съществува, ставаш стотици пъти по-силна, но също така и ще се промениш. Няма да имаш тази връзка с човешкото, а всеки жътвар се променя с времето. Губят усещането си за човечност, макар че някои поначало нямат толкова за губене. Хората не са били добри към тях.
— Ако случаят е такъв, защо се опита да оставиш тялото си да умре?
Той наклони глава настрани.
— Пак ли се връщаме на това? — Когато свих рамене, той каза: — Защото то беше изкушението, Дъч. Примамката, с която да те подлъжат. И успяха, в случай, че си забравила.
— Но можеха да те отведат. Щом тленното ти тяло загине, можеха да те отведат, нали?
Устата му се изви многозначително.
— Първо трябва да ме хванат.
— От англичанина прозвуча така, сякаш много лесно могат да те проследят, заради татуировките ти, ключът.
— Англичанина?
— Хедеши. Той е в тялото на англичанин.
— А! Е, има си начини да се избегне и това.