Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Дори не си помисляй, че това означава, че ще си сваля пуловера — казах.

Той се подсмихна и легна до мен. Леглото полека потъна под тежестта му, а той издиша шумно, когато най-накрая успя да се намести. Обърнах се към него. Лежеше по гръб с ръка, преметната връз челото му, позата беше едновременно чаровна и секси. Профилът му беше като на гръцки бог. Перфектни пропорции. Изящни линии.

— Това легло е наистина твърдо — казах, удряйки с юмрук възглавницата си и шавайки за по-удобна поза, което не беше лесно, докато Маргарет се забиваше в леглото.

— Трябва да ме обкрачиш. Аз съм по-твърд.

Очите ми се отвориха със замах и едва не погледнах, преди да се възпра. Нямаше да се хвана. А и той беше ранен, за бога.

— Значи, следващ въпрос. Защо ме наричаш Дъч?

Той се ухили изпод ръката си.

— Не го правя.

Намръщих му се, не че това имаше някакъв ефект.

— Наричаш ме Дъч през цялото време. Винаги си ме наричал Дъч.

— Знаеш ли, за някой, който знае всеки език, говорен някога на планетата, не си особено добра в извличането на значението, когато се налага.

— Какво имаш предвид?

— Помисли.

— Хубаво. — Помислих. Претърколих думата през ума и езика си, докато значението не ми се изясни. Зяпнах го удивено. — Търсач. Казваш „търсач“ на старинен арамейски. — Думата само звучеше като „Дъч“, защото винаги я бях асоциирала като такава. Всъщност звучеше повече като „ц“, отколкото като „ч“, а „ъ“-то беше по-меко и разтеглено.

— Браво.

— Наричал си ме „търсач“ през цялото това време?

— Това си ти. Търсачът на души.

— Уау! — По някаква причина това знание ме направи вътрешно щастлива. Както би ме направило мока лате, ако можех да си го позволя. Научавах толкова много, не исках това да свършва. А той бе прекалено ранен, за да изфучи по своя мъжествен начин и да тръгне да убива англичанина, беше супер. Повече време с moi18.

— Харесва ми — казах.

— Старейшините ти са направили добър избор сред расата ви.

Усмихнах се. После примигнах. След това се намръщих.

— Расата ми? Имам раса?

— Разбира се.

— Я чакай. Наистина? Имам ли семейство като теб? Такова от друго измерение?

— Да.

Главата ми подскочи. Едва ли очаквах директен отговор, още по-малко пък потвърждение.

— Наистина? Имам друго семейство?

— Да.

Това беше плашещо. Не знаех какво да мисля.

— Не знам чак толкова за тях, така че не се напрягай.

— Те… те жътвари ли са?

— Само този, който е избран да премине в това измерение, е търсач. Произхождаш от раса на много могъщи носители на светлина. Обикновено никога не биха те изпратили. Търсач от твоето… ниво не се изпраща за такива низши задачи. Но ти си била най-младата и най-силната сред тях, а те знаеха, че аз съм тук.