За честта на крадеца [bg]

Оказа се, че мълвата за Таск и странния й край в моето жилище е плъзнала. Бях в такова положение, че това изобщо не беше най-лошият слух за мен, който можеше да се разнесе. Поне щеше да се знае какви сили имам зад гърба си — по мое желание или не — и онези, които искаха да ме затрият, щяха да се затруднят в намирането на следващия убиец. Само че се опасявах да не попаднат на острие, което може да свърши работата въпреки тези пречки.

Измих си лицето и ръцете над легена, докато Бронзовия ми разказваше какво е научил за Железния. Не беше много. Железния Деган не бил приемал нова Клетва отдавна, поне от няколко години. Значи от доста време работеше за своята Сива принцеса. Бронзовия не бе успял да открие точно на кого служи Железния, но това не ме изненада. Да проследиш Сив принц е все едно да ловиш сянката на птица.

Деган обаче ми каза, че през последните години Железния щъкал усърдно из Десетте пътя. И три пъти пътешествал из империята. Всеки път отивал в някой от най-древните градове — някогашни престолнини или на Стефан Дорминикос, или на някое от въплъщенията му скоро след началото на поредицата от техните възкресявания. В онези времена императорът още държал на напредъка, обикалял да държи изкъсо своите благородници и земи, понякога години наред. Така било преди издигането на непристъпните стени около имперския квартал и първите слухове за неговата все по-натрапчива параноя.

— Като те слушам, Железния трябва да е търсил нещо — казах и си извадих чисти дрехи.

По прането в кошницата имаше дребни петънца кръв от нападението на Тамас, но не изглеждаха толкова зле, че да не мога да облека нищо.

— Сигурно е било нещо старо — продължих аз, — щом е ходил на такива места. Тирогенес, Лонпо, Ветросбор и Десетте пътя съществуват отпреди империята.

— Нещо старо — добави Деган — или поне съдържащо сведения за древността. В два от тези градове има прославени библиотеки.

— А в библиотеките пък има книги — промърморих. Стегнах на кръста си колана с ножницата и нагласих кинжалите по местата им. — Питам се нямаме ли познат, който също има книга…

— Лариос — каза той.

А това означаваше да тършуваме в Десетге пътя. Отново.

Отбих се в дюкяна на Епирис. Аптекарят не пожела да каже повече от четири думи дори след като му обясних за трупа на Таск… е, спестих историята с магията. Просто ми даде нов запас ахрами, затвори вратата на дюкяна и отиде в жилището си. Докато излизахме с Деган, чух как Епирис и Козима подхванаха разпален спор.

След случката с Таск се надявах, че Епирис ще убеди Козима да се махне. Дори реших, че ако не успее, аз ще се погрижа двамата да бъдат преместени, когато се върна. На Козима нямаше да й хареса, но се бе стигнало дотам, че трябваше да се отърва от излишните грижи…

Не беше трудно да познаем, че всички в Десетте пътя са настръхнали. Началниците на градската стража като че бяха надушили войната, затова пред главната порта на квартала имаше петдесетина парцали. Скупчени около големи полеви фенери — железни рамки, пълни с гориво, което стигаше да светят цяла нощ, — те проверяваха оръжията си и поглеждаха неспокойно към квартала. Неколцина се вторачиха в мен и Деган, докато влизахме, но никой не понечи да ни спре. Подозирах, че няма да е точно така, когато се опитаме да си тръгнем.