Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
— Наистина ли се налага да излизаш?
— Да, за няколко минути. Трябва да предам тези книги на един човек. Няма да се бавя дълго, моето момиче. — Застанах на прага, — Слушай, постарай се да е заключено и сложи веригата, чу ли? И не отваряй на никого освен на мен. Ако някой ни търси по телефона, не вдигай. Нека си звъни. Разбра ли?
— Но защо! Какво…
— Просто направи каквото ти казах, да го вземат мътните. Ще се върна след трийсетина минути. Много те моля, Амрита, направи каквото те помолих. Ще ти обясня по-късно.
Обърнах се и тъкмо да изляза, когато видях как Виктория размахва ръчички и крачета от одеялото, където Амрита я беше сложила, за да я преоблече. Прекосих стаята, грабнах бебето и го вдигнах във въздуха, после долепих устни до голото му коремче и започнах да издавам звуци. Виктория беше гола и мека и се загърчи от радост. Озари ме с усмивка и се пресегна с две пълни ръчици към носа ми. Миришеше на бебешки шампоан „Джонсън и Джонсън“, кожата й бе невероятно нежна. Сложих я отново да легне и завъртях крачетата й, все едно кара колело.
— Грижи се за майка си, докато се върна, чу ли, мъничкото ми?
Виктория спря да се гърчи и ме погледна сериозно. Пак я целунах по коремчето, докоснах Амрита по бузата и побързах да изляза.
Така и не стигнах до Калигхат. Тъкмо излязох от хотела и се замислих как да се отърва от книгата на Дъръл, когато пред мен спря черният автомобил марка „Премиер“. Зад волана седеше набитият мъж с панталоните до коленете. Задната врата ми отвори човек, когото не бях виждал.
— Качете се, господин Лучак.
Отстъпих назад и притиснах до гърдите си плика с книгите.
— Аз… трябва да отида… имам среща пред Калигхат — казах като последния глупак.
— Качете се, ако обичате.
Продължих да стоя като попарен. После огледах улицата в двете посоки. Под навеса пред хотела беше застанало младо индийско семейство, което изглеждаше доста заможно, а пиколата пренасяха багажа му от сив мерцедес.
— Ето — казах аз. — Това са нещата, които му обещах.
Прегънах плика в горния край и го подадох на мъжа на задната седалка. Той не направи усилие да вземе книгите.
— Качете се, ако обичате, господин Лучак.
— Защо?
Мъжът въздъхна и разтри носа си.
— Поетът пожела да ви види. Няма да се бавите много. Каза, че сте се разбрали.
Набитият мъж зад волана се свъси и се извърна на седалката, сякаш за да каже нещо. Човекът, който седеше отзад, го хвана леко за китката и каза:
— Поетът иска да ви даде нещо. Качете се, господин Лучак.
Изумих се от самия себе си, когато се наведох, за да се кача в автомобила. Вратата се затръшна и ние се сляхме с движението. И с нощта на Калкута.
Дъжд и пламъци. Магистрали, пресечки, улички и разкаляни коловози зад обрасли с пълзящи растения развалини. Сиянието на фенери и отразени градски светлини. И сред всичко това чаках капаликата да се обърне към мен и да поиска да прегледа книгите. Чаках да последват крясъци и юмруци.
Пътувахме в мълчание. Държах плика с книгите върху коленете си и упорито гледах през прозореца, макар че не помня да съм видял друго освен бледото си отражение, което също ме гледаше вторачено. Накрая спряхме пред висока порта от ковано желязо. Някъде наблизо два високи тухлени комина бълваха искри в нощта. Предишния път не бях дошъл по този път. В ситния дъжд излезе мъж в черно, който отвори портата и ни пусна.
Фаровете осветиха празни тухлени постройки, железопътни релси и планинка от пръст, където на една страна беше климнал изоставен камион, наполовина погребан под бурените. Накрая спряхме пред широка врата, осветена от жълта електрическа крушка. Към светлината се стрелнаха насекоми.
— Слезте, ако обичате.
Имаше врати и коридори. Към нас се присъединиха двама мъже в черно с електрически фенерчета. Отнякъде се чуваха приглушеното дрънкане на цитра и думкането на тъпан. В горния край на тясното стълбище спряхме и мъжете в черно казаха рязко нещо на шофьора. После започна претърсването.
Единият от мъжете взе плика с книгите. Стоях, без да се помръдвам, докато грубите ръце потупваха отстрани по тялото ми, бъркаха между бедрата ми и се плъзгаха бързо нагоре-надолу по краката ми. Шофьорът отвори пакета и извади първите три книги с меки корици. Разлисти едва ли не ядосано страниците, пак метна книгите в плика и извади по-голям том с твърди корици. Показа го на останалите трима. Не беше антологията на Дъръл. Мъжът в панталон до коленете пъхна книгата обратно в плика, прегъна горния му край и без да казва нищо, ми го връчи.