Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
Може би жените, чиито мъже имат деца от предишен брак, притежават някакви особени качества. А аз не ги притежавам, обичам само собствената си Мура и Женкината Катка, а останалите деца също ги обичам, но по принцип.
Излиза, че това е предварително загубена битка. Още повече, че момичето е на такава възраст, девет години, когато всичко е много силно травмиращо. Но всъщност и на дванайсет е травмиращо, и на петнайсет… По-добре да беше на четиридесет, тогава щеше да преживее всичко това по-леко… На колко ли години ще бъда, когато тя е на четиридесет? Че какво, жените се омъжват и на тази възраст. Тъщата например явно не е безразлична към секса, макар да се опитва да го скрие. Но мене не можеш ме излъга — безопасният секс я вълнува доста.
От тези мисли станах толкова нервна, че ми се прииска да тичам из къщи и всеки пет минути да пуша нервно в тоалетната — типичен стрес. Но ако човекът е психолог, винаги знае как да постъпи при стрес. И тъй, нужно ми е физическо натоварване. Може да изпера, да изчистя къщата. Да направя пелмени или вареники. Варениките с боровинки са много вкусни със сметана…
— Хайде да ходим на Дворцовия площад да се пързаляме с ролкови кънки — предложи Мура.
— Ами снегът? — учудих се аз.
— Момичетата казват, че не пречи, човек може да се пьрзаля.
…С Мура обикаляхме с ролкови кънки около Алексан дрийския стълб.
Дворцовият площад беше пълен с народ, децата се пързаляха, а възрастните просто се разхождаха. Мура има червени кънки, а аз черни. Мура е с късо бяло яке, а аз с късо червено яке. Приятно е всички наоколо да си мислят, че аз съм едно от децата, такива млади и хубави.
— Вижте! Майка на ролкови кънки! — извика момче на десетина години и ме посочи с пръст. Виж ти, „майка“!
От обида се спънах и си ударих лошо крака.
— Маменце, той е глупак, ти изглеждаш толкова млада! — каза Мура и аз моментално се изправих ободрена. — Младостта ти е заслуга на храната „Уискас“.
Когато се върнахме вкъщи, пред вратата ни стояха Плешивия (преди седмица гордо му казах, че сега имам хубава работа и като си получа следващата заплата, ще мога да взема участие в начинанията му) и тренажорът — огромна пътечка за бягане. Преди време Ирка-хамстера ме нави да си купим пътечка за бягане за нас двете. И тя, и аз не сме я използвали нито веднъж, но оттогава непрекъснато уточняваме чий ред е да я държи вкъщи. Когато свършва моя ред, а тя заема половината антре (на нея обича да спи Сава), просто я оставям пред вратата й и се скривам. И ето сега и тя е последвала примера ми…
Днес съм решила да спя с утешителната пижама.
ФЕВРУАРИ
1 февруари, четвъртък
В седем и половина сутринта стана нещо нечовешки ужасно, Истински Кошмар. Спях (какво ли друго да правя по това време?), когато в ухото ми засвири „Малка нощна музика“. Привидя ми се, че съм във Филхармонията и вече е време за аплодисменти, но се събудих и разбрах, че звъни мобилният ми телефон. Господи, къде ли е? Намерих го под възглавницата си. Интересно, от кого ли съм го скрила там?
С мъка се измъкнах от съня, едвам напипах телефона — и защо?
— Аз съм съпругата на Роман. — Преди да съм се разсънила окончателно, разбрах, че става нещо страшно. — Знам, че сте негова любовница. Нека се срещнем тази вечер в шест. Къде?
— В „Кофесол“ — отвърнах машинално и веднага се развиках. — Не, не в „Кофесол“, не в „Кофесол“, не искам да се срещаме никъде! (Когато водиш важни преговори, трябва да си отпуснат, да преброиш до десет, да дишаш дълбоко, да обмислиш ситуацията и отговора си от всички страни.)
Но тя вече беше затворила… Защо се уговорих да се срещнем, защо, защо?!…
Казах „Кофесол“ машинално, защото тази кафе-сладкарница (много демократична, без снобска или претенциозна атмосфера) се намира в съседната сграда и напълно промени живота ми.
Ако човек живее на ъгъла на булевардите „Невски“ и „Владимирски“, по няколко пъти на ден някой му звъни за да го уведоми: „Аз съм на «Невски», ще се отбия да пием кафе.“ Особено често го правеха Анка, Машка, Татя а, Катка и Наташа — минат за пет минути да изпием по едно кафе, а гледаш — и обядвали, и вечеряли, и се канят да си лягат заедно с мен. Сега се срещам с тях в „Кофесол“ — много е удобно, защото винаги можеш да си тръгнеш тактично, без да обидиш човека, и никой не виси у нас по цял ден.