Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Пондьо: (приближава). Добре ли е оттук?
Матаки: Твърде е сгодно. (И остро посегнал кът устата му с нацапаната си ръка.)
Продавачите: Откъс-откъс!
Пондьо: Оооо, онемях! Не мога дума да издумам!
Матаки: (злорадо). Туй се иска! Сега тоз неговий език ще го запратя! (Въображаемо хвърлил в пространството.) И той се превръща…
Продавачите: Превръщ-превръщ!… Превърна се…
Едноокия: (клекнал като жаба). В същество невиждано!
Матаки: Отсега ти, о, Мискин-Каталане (посочил Пондьо), ще си умът! А ти, бабин (и посочил Едноокия) — езикът! Ти (посочил Пондьо) ще знаеш какво да издумаш, ала не ще можеш! А ти (посочил Едноокия) ще изричаш, ала няма да знаеш какво! И ще ги надживееш всички, и ще си вечен, защото те проклевам да изречеш всичките безчет слова, на чиляшки език! Ала никой нивга да не знае отнапред в какъв миг, ще й дойде случайният ред на онази гневна приказка, дето отваря…
— Още много ли има? — неочаквано се обадил Стоедин. Играта спряла, Едноокия се изправил, а Матаки свалил кърпата от главата си.
— А?… Че колкото искате. Има и как се безмълвната женили, и как се развиват поколенията, и как се завещава вълшебният пръстен от баща на най-голям син, и как се постепенната заселва тази местност с бивши юнаци, дето някога тръгнали кат вас за живата таквоз, та… чак до наши дни. Защо?
— Ами, защото — стига толкова.
— Нека, бре, побратиме! — очаровано се изсмял Фотко. — Нека поиграят още! Мене ми хареса.
— Речете какво искате да плащаме и ни водете при Съществото.
— Ми речете какво имате — да ви речем колко искаме! — свалил кожуха Пондьо.
— Храна имаме! — въодушевил се Фотко и извадил кърпицата от Бишовата пазва. — Можем да ви затрупаме и двора, и къщата!
— Храна? — потрил ръце Матаки. — Каква?
— Каквато си заръчате!
Матаки, Пондьо, Едноокия и Щърбавия сбрали глави и оживено зашушукали…
— А къде я държите? — недоверчиво запитал Пондьо.
— Ей тук! — разстлал изпоцапаната кърпица Фотко и гордо се изпъчил. — Речеш например — що!… Кърпице, дай печена кокошка — разходил се край кърпицата и без да гледа в нея, небрежно посочил. — И, както виждате, кокошката се появява!
Но не се появило нищо. Бишо тревожно излаял, а Стоедин веднага разбрал всичко, но не искал да повярва.
— После можем да заповядаме: кърпице, далъм пастърма! — тържествувал неподозиращият Фотко. — И, както виждате… Мирен, Бише, на нас — после, първо да почерпиме. И, драги мискин-домакини, както виждате, това, което е върху кърпицата, е от назе, даром!
Щедро посочил — и чак сега погледнал празната кърпица. Тълпата снизходително се засмяла.
— То, магарянцето, прихвана. Доигра му се и нему — вяло се подиграл Едноокия. — Я пак?
— Кърррпицей, луканка! — излязъл от вцепенението си Фотко. Грабнал я, разтърсил я и пак я застлал. — Кърпице, паничка боб!… Кърпице, глава лук! Половин глава лук!… — и както гледал празната кърпа, проплакал: — Побратиме!…
— Късно викаш — процедил през зъби Стоедин. — Да беше викал, когато са я менили.
Фотко тръснал дългоуха глава, завъртял се около себе си, тупнал с крак и зверски ревнал:
— Ааааа, кръв ще се лее!
— Браааво, браво — леко изръкопляскал Матаки, — сполучливо е. Стихотворение знае ли? Или още го изпипва?
Бишо вдигнал глава и извил силно и протяжно.
— Батьо, аз мисля кучето да покаже на какво е научено след пазарлъка — нетърпеливо се разтъпкал Пондьо и се обърнал към Стоедин. — Колко гневни приказки ще си купите?
— Че то, както излиза… май и една не можем купи.
— Кърпице, комат хляб!… — отказвал да се примири с очевидното Фотко — почакал, почакал и ударил върху й с юмрук. — На, не се появява!… А трябваше да се появи!… А, ще ги изям с табелите барабар, тия измамници! Само да се върнем… На, трябваше да се появи!…
— Тъъъй… — зловещо проточил Матаки и погледнал Пондьо. — Трябваше, казвате — пък не ще.
Всички настръхнали и се дръпнали към стените.
— Какво ни зяпнахте!… Да не сме лъжци случайно?
— А, такова нещо не сме казали — хванал с две ръце халката Пондьо. — Само питаме с какво ще плащате.
— То си знае неговата!… Пу, твар лакома! — нелепо избухнал Фотко. — Вместо да ни съжали, пък да рече: така и така, на, ограбени хората, нещастие им се случило, нали, и да ги пуснем даром при Съществото, да се не знае и съществото… — И като усетил, че им готвят нещо, опрял гръб в Стоедин, там, по средата на одаята. — Побратиме, да не си посмял да им удариш по някой вълшебен удар?… Не-не-не-не!… Ето, скланят да услужат даром!