Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Пъхна писмото на „Зак Маккул“ в задния джоб на дънките си, при което докосна за миг малкото тефтерче с обсебености на Аманда, и извади ключовете от другия си джоб. Бе толкова ядосана, че дори не се замисли за вероятността писмото да носи отпечатъците на проклетия психопат. Не се замисли и за възможността да се обади в полицейското управление, въпреки че тази мярка фигурираше в списъка й със задачи за деня. Яростта й бе свела свързаните й мисли до нещо малко и концентрирано като лъча на фенерчето, с което бе осветила вътрешността на пощенската кутия, и сега намеренията й се изчерпваха само с две неща: да се отърве от мъртвата котка и да се обади на Удбоди с изискването да се погрижи за „Зак Маккул“. Да го спре. Иначе лошо му се пишеше.
2.
От кухненския шкаф под умивалника тя извади две кофи, няколко чисти кърпи, гумени ръкавици и торба за смет, която напъха в задния джоб на дънките си. Наля в едната кофа малко почистващ препарат „Тип-Toп“ и добави гореща вода, за да получи повече пяна. Излезе на двора, спирайки само за секунди да вземе щипците от чекмеджето, което Скот наричаше „чекмеджето за всичко“ — големите щипци за барбекю. По някое време си даде сметка, че си тананика припева на „Джамбалая“: „Копеле, голям купон ни чака, голям купон надолу по реката.“
Голям купон. Точно така.
Напълни втората кофа със студена вода от крана на двора и пое по алеята, помъкнала двете кофи и заметнала кърпата на едното рамо, а торбата за смет — на другото. Щом стигна до пощенската кутия, остави кофите на земята и сбърчи нос. Наистина ли долови мириса на кръв, или това беше само плод на въображението й? Надзърна в кутията. Не се виждаше нищо, понеже светлината падаше от другата страна. „Трябваше да взема фенерчето“ — помисли си тя, но нямаше никакво намерение да се връща. Не и когато се бе запасила с всичко необходимо.
Взе щипците и забърника в кутията. Натъкна се на нещо, което не беше твърде меко, но и не беше вкочанено. Разтвори щипците, опита се да захване котешкия труп и задърпа, ала първият й опит не се увенча с успех. При втория нещата се промениха — тя почувства тежестта на животното и започна да го издърпва постепенно навън.
Малко преди да го измъкне обаче, товарът се изплъзна и щипците изщракаха. Лизи ги извади и видя, че лопатковидните им краища (Скот ги наричаше „хващанки“) бяха покрити с кръв и козина. Спомни си как му беше казала, че хващанка е мъртвата риба, която бе зърнал да се носи по повърхността на безценното му езеро. Това го бе разсмяло.
Наведе се и надникна в дълбините на кутията. Котката бе „пропълзяла“ до средата й и сега тя можеше да я огледа по-добре. Сивкавата козина й подсказа, че това наистина е една от дворните котки на Галоуей. Лизи тракна два пъти с щипците (за късмет) и тъкмо смяташе да ги напъха отново в кутията, чу двигателя на приближаващ от изток автомобил. Стомахът й се сви. Не си помисли, че е Зак, който се връща — просто го знаеше. Щеше да спре колата си до нея, да се покаже през сваленото стъкло и да я попита дали й трябва помош. Да, точно така щеше да каже — помош. „Госпожа, трябва ли ти помош?“ Ала по шосето профуча някакъв джип с жена зад волана.
„Започваш да развиваш параноя, малка Лизи.“
Навярно бе така, но предвид обстоятелствата имаше право да стане параноичка.
„Стига си се лигавила! Дойде да разкараш котката, престани да се размотаваш!“
Отново пъхна щипците в кутията, като този път внимаваше повече, разтвори ги и ги намести така, че между тях да се окаже една от лапичките на злощастното животинче. Веднага се сети за Дик Пауъл и за сцена от един от старите му филми, в която той реже пуйка и пита: „Кой иска бутче?“ И да, сега вече определено усещаше миризмата на кръв. За момент й прилоша, наведе глава и се изплю.
„Хайде, приключвай!“
Стисна хващанките (думата не звучеше толкова идиотски, след като посвикнеш с нея) и дръпна. Със свободната си ръка разтвори зелената торба за смет и хоп — котката се плъзна вътре с главата надолу. Лизи усука горната й част и я завърза на възел, понеже бе забравила да вземе една от жълтите пластмасови вързалки. Доволна, че е приключила, тя се зае с другата неприятна задача да почисти пощенската си кутия от кръвта и козината.
3.
Когато свърши с кутията, Лизи се затътри обратно по алеята, помъкнала двете кофи в ръце. Косите лъчи на залязващото слънце издължаваха сянката й. На закуска бе пила кафе и бе хапнала малко овесена каша, а обядът й се състоеше от късче риба тон и малко майонеза върху лист маруля, поради което сега умираше от глад, въпреки че още леко й се повдигаше при мисълта за котката. Ето защо реши да позвъни на Удбоди едва след като задоволи глада си. Идеята, че може да се обади на шерифа и навсякъде другаде, където носят сини униформи, още не я бе осенила.