Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Тя ходеше неспокойно напред-назад в малкия си затвор и възбудено притискаше ръце към гърдите си. Трябваше на всяка цена да се пребори с безпокойството, което през последните дни я обземаше все по-често.
Оставяха я сама, никой не се грижеше за нея! Макар че не й забраняваха да се разхожда из замъка, тя се чувстваше безполезна, самотна и изоставена. Всички бяха заети с нещо, слугините в кухнята и в обора, ратаите в двора; мъжете се упражняваха в боравенето с оръжие, жените се смееха и се шегуваха, докато перяха дрехите. А Матилда не се отделяше от Рудолф. Веднъж Изабела дори ги видя да излизат заедно на езда. Матилда вече не беше пленница на Мартин — след като се бе отдала на Рудолф, тя беше част от жалката сбирщина, която живееше в замъка. Тази предателка!
Очите на Изабела се напълниха с гневни сълзи. Беше съвсем сама! Трябваше на всяка цена да излее гнева си, иначе щеше да се пръсне!
Тя отвори вратата с трясък.
— Якоб! — Гласът й отекна в пустия коридор. Пажът, който за пети път четкаше коня на Мартин и се радваше на блестящата му кожа, хвърли четката и хукна към нея.
— Да, принцесо? Имате ли някакво желание?
— Желание! — повтори презрително тя. — О, не! Искам да се оплача, и то лично на Мартин! С мен се отнасят неподобаващо.
— Някой сторил ли ви е нещо? — попита уплашено Якоб и ококори черните си очи. Имаше дълги, извити като на момиче мигли и това ядоса още повече Изабела.
— Нямам намерение да споделям проблемите си с хлапе като теб! — скастри го тя. — Трябва да говоря лично с Мартин. Повикай господаря си!
Якоб се поклони и хукна да намери рицаря. Жените бяха същински зверчета. Особено принцесите!
Мартин стоеше в галерията с бойниците и се взираше замислено в далечината, където гората се простираше по продължение на хоризонта като тъмна линия.
— Имаш грижи — каза зад него рицарят Рудолф от Кибицмарк, най-верният му приятел. — И си изпълнен със съмнения.
Не беше нужно да се преструва пред Рудолф. Мартин въздъхна.
— Страх ме е за пратеника. Ами ако падне в ръцете на войниците?
— Пратеникът ни е умен мъж. Няма да позволи да го познаят, ще бъде винаги нащрек. Ти се съмняваш дали князът ще изпълни искането ти.
— Трябва! Нали обича дъщеря си.
Рудолф пое дълбоко въздух.
— Тогава значи се тревожиш за Изабела.
— Да, и за нея. — Мартин не отделяше поглед от хоризонта. Не смееше да погледне Рудолф в очите.
— Тук никой не може да ти помогне. Ти вече не я смяташ за своя пленница, за заложница. Тя ти открадна сърцето.
Мартин се обърна рязко и на лицето му се изписа мъка.
— По дяволите, Рудолф, защо трябваше да се случи това? Защо точно на мен? Не го исках, не го търсих! Констанца ми беше напълно достатъчна, доставяше ми всички радости на любовта. — Той стисна ръце в юмруци и затрепери от безсилен гняв.
— Констанца те обича и ти дарява тялото си с цялата любов, на която е способна, но ти не отговаряш на чувствата й. Тя е само едно обикновено момиче. Ти намираш в обятията й спокойствие и телесни радости, но си влюбен в Изабела.
— Любов? Тази ужасна болка тук вътре е любов? — Мартин гневно заблъска с юмруци по гърдите си. — Тя ме презира, тя е арогантна и надменна. С удоволствие би забила меч в гърдите ми, ако можеше да го вдигне!
— Тя също като теб не може да се справи с обзелото я чувство — обясни просто Рудолф.
Мартин го погледна със съмнение.
— Искаш да кажеш, че омразата и презрението, които проявява към мен, са израз на любов?
— Да — засмя се Рудолф, — само че тя не го съзнава.
— Защо поне аз не го знам? Защо не го виждам?
— Защото си затваряш очите. Но като не искаш да го виждаш, не значи, че то не съществува.
— Любов! — изпухтя презрително Мартин. — Любовта е за онези, които могат да станат мъж и жена. На другите причинява само горчивина!
— Любовта е небесна сила. Тя не пита разума за съвет, не се съобразява със земните различия. Просто се появява и причинява сърдечни болки.
— Нима искаш да кажеш, че тя изпитва същата мъка, че страда от същите терзания като мен?
— Със сигурност! Само че при нея те се изразяват по друг начин. Тя е жена.
— Господи, Рудолф, защо трябваше да улучи тъкмо мен?
Рудолф вдигна пръст към небето.
— Висша сила, приятелю. Не можеш да се браниш срещу една висша сила. Трябва да се покориш.
Якоб изкачи, пъшкайки, тясната стълбичка.
— Господин рицарю, принцеса Изабела…
Мартин се обърна стреснато.
— Какво й е? Случило ли се е нещо?
— Не знам — отговори Якоб и замига жално-жално. — Крещи, бушува и иска да говори с вас.