Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
— Значи това си мислите за мен? — попита тихо Мартин и впи поглед в очите й. Гневът й бързо отстъпи място на несигурност и страх. Тя го погледна с изражение на подгонена сърна, усетила близката смърт. В момента Мартин не беше сигурен, че не иска да я убие. — Тогава няма значение дали ще си взема онова, за което жадувам, даже да се отнася за дъщерята на княза.
Той блъсна грубо Изабела и тя падна по гръб. Видът на изваяното тяло, проснато върху леглото, имаше въздействието на удар с меч. Никога не беше изпитвал тази дива жажда. Сякаш стоеше пред богата трапеза и трябваше да й обърне гръб, без да е наситил глада си. Хвана коленете й и ги разтвори, с другата ръка разкопча колана си.
— Жалък разбойник! — изпъшка тя. — Горчиво ще съжалявате!
Ъглите на устата му се изкривиха в усмивка.
— Не ми се вярва. По-скоро вярвам, че ще ми доставите известно удоволствие. Доколкото знам, сте още девствена. Прав ли съм? — попита язвително той.
Изабела се разтрепери и се опита да му избяга. Отдръпна се към другия край на широкото легло, но той я хвана за петите и я задържа.
— Хайде, прекрасна Изабела, отбранявайте се, но ще се убедите, че няма полза. За мен ще бъде голяма радост да пречупя проклетата ви гордост.
Вдигна полата й и се хвърли между краката й. Изабела напразно се опита да го отблъсне, като го удряше по раменете. Той сграбчи китките й и вдигна ръцете й от двете страни на главата. Тя се почувства като прикована на позорния стълб и отчаяно извърна глава. Ясно и мъчително усещаше възбудата му върху корема си.
— Погледни ме в очите! — изсъска той. — Искам да те гледам.
Съпротивата на Изабела изведнъж отслабна. Тя извърна бавно глава и го погледна в очите. Лицето му беше точно над нея, опасно близо святкаха сините му очи и събуждаха сладостни тръпки. Усещаше отривистото му дишане и тежестта на тялото му. Той я владееше с всички фибри на своето аз, проникваше в душата й, правеше тялото и покорен инструмент.
— Значи искаш да се насладиш на триумфа си? — попита тихо тя и прокара език по сухите си устни. Мартин се взираше замаяно в устата й и по тялото му пробяга тръпка. — Тогава ела — продължи тя и повдигна тялото си срещу неговото, доколкото позволяваше тежестта му. — Аз също искам да преживея удоволствието. Ще се насладя на всяко от движенията ти от дълбините на сърцето си, ще викам от наслада при всеки от тласъците ти. И ще гледам в очите ти, за да видя как ги залива вълната на блаженството, как светят от екстаз. Ела, аз ще започна първа.
Тя уви крака около бедрата му и притисна пети в мускулите му, сякаш се готвеше да подкара кон. Спомни си какво беше видяла в обора на селската хижа, когато слугинята се забавляваше със сина на гостилничарите, и направи същото.
Дивият гняв, разкривил лицето на Мартин, отстъпи място на пълно смайване, когато усети краката й и настойчивото почукване на петите й по задните му части. Триумфалната й усмивка се вряза болезнено в сърцето му, обзе го чувство на унижение. В същия миг членът му се отпусна безсилно. Изабела веднага го усети и усмивката й стана още по-широка.
— Е, благородни рицарю, защо не атакувате? — попита подигравателно тя.
Гняв, срам и безсилие се бореха за надмощие в тялото на Мартин. В погледа му се появи несигурност. За момент изпита желание да стисне за гушата крехкото същество под себе си и да го удуши. Веднага след това му стана ясно, че тя бе постигнала победа — победа над мъжествеността и гордостта му. Осъзна, че се бе държал безчестно и в никакъв случай не като рицар. И горчиво си каза, че веднъж опетнената чест не може вече да върне блясъка си.
Скочи рязко, стегна колана си и излезе от стаята на Изабела, без да каже дума. Затръшна вратата с такава сила, че сухата мазилка се изрони от стената. Мина като вихър през тъмния коридор и излезе на двора.
— Якоб! — изрева той. — Оседлай коня ми!
Пажът, който седеше пред обора и замерваше с камъчета тлъстите черни мухи по стената, скочи уплашено.
— Да, господарю! Веднага, господарю! Ще си сложите ли ризницата?
— Не! Сложи само лекото седло! — Мартин не дочака момчето да стане, а сам хвърли седлото върху гърба на коня си и му сложи юздата.
— Да ви придружа ли, господарю? — попита Якоб.
— Стой си тук! — изфуча Мартин.
Метна се на седлото с гъвкавостта на роден ездач и заби пети в хълбоците му — точно както преди малко Изабела беше направила с него. Стреснатото животно се вдигна на задните си крака и препусна като вихър по стръмния път. Мартин се наведе над шията му. Развяващата се грива и острият вятър извикаха сълзи в очите му и той отвори уста, за да напълни дробовете си със свеж въздух. Атмосферата около него се раздели и се понесе от двете страни на тялото му. Див вик се изтръгна от гърдите му и го освободи от вътрешната мъка.