Целувката на прокудения

— Пак се обади проклетата ти гордост — укори го Рудолф. — Ти си същата дебела глава като прекрасната принцеса.

Мартин облегна чело в топлата козина на коня си. Какво ставаше с него? Защо се държеше като незрял младеж? Нима Изабела наистина му беше завъртяла главата дотам, че губеше разума си?

Той пое дълбоко въздух и се надигна.

— Прав си — изрече тихо той. — Както винаги. Надявам се скоро да се отървем от нея. Тази жена ме изнервя.

— Сам си си виновен. Защо й позволяваш да те изнервя? От друга страна обаче… сърцето говори на език, различен от този на главата.

— Съзнавам, че днес няма да съм добра компания за езда — промърмори Мартин. — Якоб, отведи коня ми в обора и изведи кафявия скопен кон за Матилда. Рицарят Рудолф има право да се наслади на разходката си. Междувременно аз ще се извиня на Изабела.

Якоб отведе коня на Мартин и господарят му забърза с големи крачки към главната къща. Изобщо не забеляза загрижения поглед на Рудолф. Беше зает да се бори със себе си. Все още усещаше горчивина, но под нея имаше дълбок, мъчителен копнеж.

Изабела стоеше пред леглото си. Макар че Мартин беше доста по-едър от нея, тя се опита да го погледне отвисоко, като отметна глава назад и го огледа изпод полуспуснатите си мигли. Преживяното унижение пареше като оглушителна плесница и тя изобщо не му позволи да се изкаже.

— Забравяте кой стои пред вас, рицарю Мартин — изрече остро тя. — Или е по-добре да ви наричам разбойник и крадец? Защото не заслужавате названието рицар. Що за рицар сте вие, след като вземате насила, каквото пожелаете?

— Това беше само една целувка, Ваше височество. От нея няма да обеднеете. Освен това целувките ви са сладки и аз жадувам за тях. Пребиваването ви тук щеше да бъде много по-приятно, ако бяхте проявили малко повече отзивчивост.

— Само една целувка? — повтори подигравателно Изабела. — Да не мислите, че ще се предам? Като ме целунахте, вие засегнахте честта ми. А най-лошото беше, че ме целунахте пред онази паплач!

Мартин стисна зъби и присви очи.

— Очевидно преценявате положението си напълно погрешно, Изабела. Иначе нямаше да говорите по този начин.

— Забравяте, че вече сте се върнали от кръстоносния поход и не можете да грабите и плячкосвате, както ви се иска. Защото точно това направихте, нали? Макар че в ръцете ви са падали само мръсни езичници, те явно са объркали ума ви и са омърсили добродетелите ви. Забравяте, че аз съм християнка и освен това съм дъщеря на княза, на когото сте се клели във вярност.

По лицето на Мартин пробяга саркастична усмивка.

— Нито за момент не съм го забравил, Изабела. Питам се само откъде черпите познанията си за кръстоносните походи. Предполагам, че сте научили някои неща от Гундрам и сте си ги дофантазирали. Не си ли помислихте, че той може да е объркал лицата?

— Няма полза да се оправдавате. Вие не сте нищо повече от един обикновен разбойник и крадец. А който вземе дъщерята на княза за заложница, за да наложи личните си интереси, е освен това и престъпник. — Лицето й почервеня от гняв, вените на шията й изпъкнаха.

За момент изглеждаше, че Мартин ще загуби самообладание. Той стисна ръце в юмруци и ги скри зад гърба си, защото беше готов да я грабне в прегръдката си и да впие устни в нейните — или да я убие. За момента това желание не излезе извън мислите, но внезапно очите му светнаха зловещо и той направи крачка към нея. Изабела заотстъпва бавно, докато се блъсна в ръба на леглото и седна.