Целувката на прокудения
- Автор: Хейстингс Сюзън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целувката на прокудения». Краткое содержание книги:
Едва когато изтощеният кон тръгна по-бавно и най-сетне спря, Мартин отпусна глава на шията му. Усети миризмата на потната му козина и леко се плъзна от гърба му. Легна в тревата, зарови лице във влажната шума и с учудване усети, че по лицето му се стичат сълзи.
10.
Макар че все още беше заложница на Мартин, Изабела вече можеше да се движи свободно из замъка. Никой не й забраняваше да ходи по двора, да влиза в оборите, в залата, да се изкачва на зъберите. Не и бе позволено само да напуска замъка. Голямата порта и без това беше постоянно затворена и никой външен човек не би предположил, че тази рушаща се руина крие в себе си живот. Далече навън по зелените поляни пасяха овце и кози. Понякога голямата порта се отваряше, за да пропусне натоварена кола, но това обикновено ставаше под защитата на мрака.
Изабела подозираше, че хората на Мартин се връщат от поредния грабителски поход. Ала тя беше безсилна, не можеше да предотврати тези позорни дела. Когато се разхождаше по двора, обикновено я следваха погледите на дрипави селяци, безсрамно подхилване на мъжете и кривите усмивки на жените. Освен рицаря Рудолф, Изабела не беше в състояние да различи кои от тези мъже — а може би и жени — някога са били благородници и кои бяха само мръсни селяни или скитници. Всички се бяха смесили и бяха създали някакво безумно общество без съсловни различия.
Тя усещаше почти физически неловкостта, която й причиняваше това общество. С никого не можеше да говори за духовни неща, нямаше капелан, нямаше дори параклис и тя произнасяше молитвите си коленичила до леглото. Нито веднъж не беше присъствала на божествена служба, никой не пееше, нито рецитираше стихове, посветени на благородните дами, които й бяха толкова любими. Вместо това често чуваше рева на пияните мъже и писъците на жените, които трябваше да търпят грубите им домогвания. И непрекъснато се пееха неприлични песни с текстове, които я караха да се изчервява от срам.
Изабела всеки път напускаше отвратено тези празненства и се оттегляше в самотната си стая. Там се чувстваше до известна степен защитена от натрапниците, от мръсотията и развалата на дивата сбирщина.
Най-много й липсваше компанията на Матилда. Тя беше единствената, която я разбираше, която познаваше душата й като никой друг човек на тази земя. С Матилда можеше да сподели страховете и тревогите, мислите и проблемите си.
Ала Матилда се бе променила. Изабела не можеше да забрави думите, които беше хвърлила в лицето й — те я изпълваха с неловкост и гняв. Докъде бяха стигнали — Матилда се бе осмелила да хвърли в лицето й грозни обвинения! Нищо не беше останало от сдържаното, плахо същество, от крехката девойка, която се страхуваше от света, от живота и от мъжете и искаше да се върне в манастира.
И защо се бе променила? Заради някакъв мъж! Рицарят Рудолф я бе омагьосал и тя вече не беше способна да разсъждава разумно. Изабела трябваше да признае, че Рудолф беше красив мъж, малко по-едър от Мартин, строен и много силен. Освен това имаше топли кафяви очи и дълга кестенява коса. Лицето му беше винаги дружелюбно, обичаше да се смее и да се шегува. Биеше се като истински герой и нападаше смело. Изабела често наблюдаваше мъжете, които се упражняваха да боравят с различни оръжия в двора на замъка, и неведнъж се бе възхищавала на изкуството му. Мартин и Рудолф учеха бедните селяци да се бият с мечове, копия, лък и стрели.
Особено старание влагаха двамата пажове. Якоб, тъмнокосият подопечен на Мартин, се отличаваше с хитрост и котешка пъргавост, докато русокосият Патрик, който приличаше почти на момиче, не се отделяше от рицаря Рудолф. Патрик беше невероятно сръчен в стрелбата с лък и притежаваше непогрешимото око на орел. Лицето му беше нежно и тясно, тялото му още не беше заякнало и Изабела често се чудеше как момчето съумяваше да върти тежкия меч. Всъщност беше жалко, че тези млади момчета трябваше да загубят живота си. Князът рано или късно щеше да разчисти това разбойническо гнездо. Изабела не вярваше нито за миг, че баща й ще се съгласи с безумните искания на пратеника. „Така им се пада на тези бунтовници!“ — повтаряше си упорито тя. Но мисълта за заслуженото наказание не я изпълваше с очакваното удовлетворение.