Градът на златната сянка

— Срам ме е — каза той най-после. — Държах се недостойно.

— Глупости! — умишлено го прекъсна веднага тя. — Дори аз се уплаших, а с това си изкарвам хляба!

Което не беше съвсем вярно — почти нито една от ВР-средите, които посещаваше често, не предлагаше точно такива атракции, — но не искаше да скърши самочувствието на малкия мъж.

— Превключи на другия канал. Това нещо ти дава известна представа с каква мощ за програмиране и възпроизвеждане разполагат тук, нали?

Не беше обаче толкова лесно да го успокоиш.

— Не можах да се спра, затова ме е срам. Знаех, че не е истински, Рени — не мога да забравя толкова лесно това, на което си ме научила. Но когато бях малък, ме нападна един крокодил, а друг нападна братовчед ми. Аз се измъкнах, защото не ме беше захапал здраво — още имам белези по рамото и ръката, — но братовчед ми нямаше този късмет. Когато след няколко дена откриха и убиха онзи крокодил, го намерихме в корема му наполовина смлян и бял като мляко.

Рени потрепера.

— Не се обвинявай. Боже мили, да беше ми го казал, преди да те помъкна със себе си към езерото. Точно в такива случаи ВР може да причини пакост, никой не го оспорва — там, където се докосва до фобии и детски страхове. Но тъй като е контролирана среда, използва се и за лечение на такива страхове.

— Не се чувствам излекуван — отвърна отпаднало !Ксабу.

— Не съм изненадана — стисна отново ръката му тя и се изправи на крака. Мускулите я боляха — просто от напрежението, предположи тя. И от ударите, които !Ксабу неволно й бе нанесъл. — Хайде. Изгубихме вече цял час, а още почти нищо не сме видели.

— Къде сме? — той също се надигна и се изправи, но спря, поразен от внезапна мисъл. — По същия път ли трябва да минем на излизане?

Рени се разсмя.

— Най-вероятно, не. Ако става въпрос, можем да се изключим директно, когато си поискаме. Просто трябва да подадеш команда „изход“, нали си спомняш?

— Вече си спомням.

Коридорът беше проектиран така, че да продължи мотива на кипящото езеро. Стените бяха от същата черна вулканична скала, груба на пипане и мрачна на вид. Червена светлина, чийто източник не се виждаше, заливаше всичко.

— Можем, да се мотаем безцелно — предложи тя — или да приложим малко до-научен подход.

За момент спря, но не забеляза нищо, което да й подсказва какво да предприеме.

— Опции — изрече силно и отчетливо тя.

На стената до тях се появи плетеница от огнени линии. Разгледа предложенията — много от които бяха отблъскващи и вулгарни — и избра едно от най-неутралните.

— Стълбище.

Коридорът се залюля и се стече пред тях като вода по канал.

Стояха на площадка насред широко извито стълбище, което се простираше нагоре и надолу. Всяко стъпало беше масивна плоча от лъскав черен камък. Само за миг бяха сами, след което въздухът потрепна и ги обкръжиха бледи силуети.

— Според моите прадеди… — задъха се !Ксабу. Стотици призрачни фигури изпълниха стълбището — някои се влачеха уморено, мнозина мъкнеха тежки чували или никакъв друг товар. Други, по-безплътни, се носеха над стъпалата като парцалива мъгла. Рени забеляза всевъзможни костюми от всякакви култури и долови вавилонски шепот на различни езици, сякаш сенките представяха в напречен разрез човешката история. Направи жест, за да усили звука, но така и не успя да схване нищо.