Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Луда — рече. — Хубава коса, хубави дрешки, но напълно, напълно луда.
Кити се сви отчаяно.
— Само ме слушай…
— Доста от господарите ми през годините са били луди — продължи момчето. — Имал съм религиозни фанатици, които се биеха по задниците с къпини, бездушни господари, които извършваха мрачни масови убийства, скъперници, които страстно желаеха златни съкровища. Имал съм безброй грубияни, които обиждаха и себе си, и другите… Но ти си един извратен и неприятен индивид. Дори ще стигна дотам да ти кажа, че твоята лудост, Кити, може да изглежда безвредна, но ще доведе до твоята смърт, както и до моята, ако не внимавам, така че ще бъда откровен с теб. Това, което току-що предложи, е нелепо поради хиляда причини и ако седна да ги изброявам всичките, ние все още ще си стоим тук, когато Британската империя най-после рухне. Така че, нека ти посоча само две от тях. Никой джин, никой африт, никой способен да срине градове марид или дори и най-незначителният от духовете, никога, ама никога не би се обединил (както каза) с който и да е човек. Обединяване… чуй се! Виждаш ли ни всичките да носим еднакви блузки или нещо подобно и да влизаме в битката ръка за ръка? — Момчето се изсмя. Получи се пронизващ и неприятен звук. — Не! Изстрадали сме прекалено много болка, за да можем някога да гледаме на човека като на съюзник.
— Това е лъжа! — извика Кити. — Пак повтарям — ами Птолемей?
— Той беше уникален! — Момчето сви юмруци. — Той беше изключение. Не го намесвай в това!
— Той опровергава всичко, което каза! — извика Кити. — Със сигурност ще е трудно да се убедят повечето демони, но…
— Трудно ли? Това никога не може да стане!
— Същото каза и за това дали мога да науча достатъчно, за да те призова. Но го направих!
— Напълно неуместно. Нека ти кажа нещо. Стоя си тук и си говоря любезно, поддържам добрия тон, както се очаква от един джин, но през цялото това време те наблюдавам като ястреб, чакам да видя дали ще си подадеш поне пръста извън кръга. Ако го беше направила, щях да съм те нападнал по-бързо от едно мигване на окото и тогава щеше да научиш нещо за хората и демоните, това е сигурно.
— Така ли? — присмя се Кити. — И вместо това ти самият глупаво подаде пръст навън и си взриви поличката. Което малко или много обобщава последните ти няколко хиляди години. Доникъде не можеш да стигнеш сам, приятелче.
— Нима? — Лицето на момчето беше посиняло от ярост. — Е, нека ти изтъкна втората причина, поради която планът ти е толкова калпав, става ли? Дори ако аз исках да ти помогна, дори ако сто други джинове, почти толкова могъщи колкото мен, споделяха това гледище и не искаха нищо повече от това да си пробват късмета с някакви си изкуфели човеци, пак не бихме могли. Защото единственият начин, по който можем да дойдем на земята е чрез призоваване. А това означава да загубим свободната си воля. Това значи болка. Това значи подчинение на господаря. В това уравнение няма знак за равенство.
— Глупости — рече Кити. — Не трябва да става по този начин.
— Разбира се, че така става. Каква е алтернативата? Всяко призоваване ни оковава. Това е положението. Ще потърсиш ли начин да ни освободиш от каишката? При нашата сила? Ще искаш ли да ни дадеш контрол?
— Естествено — каза Кити решително. — Щом това е необходимо.
— Не би го направила! Дори и след милион години.
— Щях. Ако имаше доверие, щях да го направя.
— Така ли? Е, защо не го докажеш веднага? Излез от пентаграмата си.
— Какво?
— Добре ме чу. Прекрачи тези линии. Да, точно онези там. Нека да видим това твое доверие на практика, а? Дай ми власт за секунда. Хайде да видим, че не само можеш да дрънкаш.
Като каза това, момчето скочи на крака, а след секунда и Кити. Стояха в двете пентаграми и се взираха един в друг. Кити прехапа устна. Беше й горещо и студено едновременно. Не беше станало както го планираше. Предложението й беше отхвърлено и последва незабавно предизвикателство. Изобщо не си го беше представяла така. Какво да прави сега? Ако нарушеше правилата на призоваването и излезеше от пентаграмата, Бартимеус можеше да я унищожи и после да изчезне. Устойчивостта й нямаше да му попречи да я разкъса на парчета. Представата за това накара плътта й да затрепери под дрехите.
Тя погледна отдавна починалото момче в лицето. Той й се усмихна по начин, който очевидно трябваше да е любезен, но очите му бяха сурови и присмехулни.
— Е? — попита той. — Какво ще кажеш?
— Току-що ми каза — рече тя дрезгаво — какво смяташ да направиш с мен, ако наруша защитите. Каза, че ще ме нападнеш по-бързо от едно мигване на окото.