Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)

Да, аз плаках дълго.

И преди да положа брата си в гроба, открих лицето му и му казах: „Атане, брате мой, погледни слънцето.“

Ала братът ми не отвори очи.

Тъй на петдесет и седмата година от живота си аз престанах да виждам слънцето и луната, и синьото небе. И оглушах, и онемях, и се откъснах от света.

И тъй аз се откъснах от вас — мои жени, от вас — мои синове и дъщери, от вас — мои внуци, от вас — мои приятели, от вас — мои седемстотин коня.

И се питам:

Хей, какво става с тебе, Ак Йола, син на Булат, брат на Атан? Дали твоите синове измряха? Защо твоите постъпки загубиха смисъл? Или иде твоят смъртен час?

И си отговарям:

Хей, умря братът ми Атан, син на Булат, който ме отгледа и ме научи какво е добро и какво е зло.

И така — на петдесет и седем години аз седя в седлото, но вече съм отделен от света, вече съм мъртъв.

И сега, когато пия вода, най-напред я размътвам, а като сядам, търся черен пън, изгорен от мълния.

И така — тъжен съм, не ми се живее, искам да отида и да видя брата си.

Моя родна степ, моя благословена степ, мой народе, мой хане, приятели мои!

Ак Йола, син на Булат, ви казва: „Прощавайте!“

Мои синове, бъдете по доблест мои учители, слушайте хана и бъдете мъже и конници!

Аз, Ак Йола, ще си отида.

И ще взема със себе си в гроба само седлото на коня си и пелената от люлката си, която пазя петдесет и седем години.

И ви казвам: „Аз, Ак Йола, признавам — много възли успях да развържа в своя път, ала на възела на съдбата не можах да намеря дори краищата.“

И ви казвам: „Братя мои, изсечете тази моя песен на черен камък, с черни писмена.“