Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И като приближи Ак Йола, видя се, че кожата прилепваше по костите на черепа му и по изпечената плът на лицето му като тъмна багра върху маска, а пръстите на ръцете му бяха като пръчки с възли на чепове. Ала чудно нещо — никой, като гледаше Ак Йола, не помисляше за старост и смърт, а всеки си мислеше какво чудновато и страшно нещо е човешкият дух. Защото всяка черта от лицето на конника и всяко очертание на тялото му приличаха на тетива на лък или на струна, дълго нагласяна и спъвана от съдбата — докато започне да пее с верен и точен звук. Да, съдбата беше накланяла ухото си и над устните на Ак Йола, и над челото му, и над пръстите му, и дълго беше въртяла ключа на всяка струна, та я беше изпъвала като тетива на лък. И много пъти навярно струната беше трептяла и пищяла пред скъсване, докато съдбата вдигнеше глава и кажеше: „Повече не може да се изпъне.“ Дори костите на Ак Йола като че ли бяха изтънявани, изправяни и изкривявани, за да стане той по-лек и безплътен. А заедно с тялото му беше нагласян, опъван и каляван духът на Ак Йола и сега нямаше човек, който дълго да може да издържи непоносимото сияние на огромните му очи.
И когато Ак Йола спря коня си пред Кубрат, конят спря на място, но все така танцуваше, сякаш степта пареше под копитата му. И Кубрат рече на Ак Йола:
— Ак Йола, изпей ми твоята песен.
И Ак Йола отговори с дълбок и силен глас. И каза:
— Хане, нека яздим през степта, защото песента иска вятър като птица, която се вдига в небето.
И всички отново поеха през степта, и Ак Йола яздеше до дясното стреме на Кубрат.
А трябва да се знае, че всеки болгарин — мъж или жена, ако съдбата му даде повече години, нарежда и запява своя песен. Някои я пеят навсякъде, други умират с нея, без никой да я чуе. Голям грях е да се открадне глас или слово от чужда песен, колкото и да е хубаво това слово. Защото вярното слово трябва да е преживяно, а никой не може да живее чужд живот.
И Ак Йола запя:
— Слушайте песента на Ак Йола!
Когато бях дете, ме наричаха Тоя — Жребчето, а името на баща ми беше Булат, Облака, от рода Кувияр. И на седем години останах без баща, и на десет без майка.
А баща ми го убиха аварите и майка ми я отвлякоха тюркутите.
И ме отгледа с топлината на своята длан и с млякото на своята кобила единственият ми брат по бащина кръв и по майчина утроба.
И нека всички запомнят името му, а се казваше той Атан — Прославения, син на Булат — Облака.
Когато убих първия си враг, дадоха ми името на воин, и до днес се наричам Йола — Факлата, син на Булат, а когато побелях, ме нарекоха Ак Йола, Бялата факла.
И четиридесет години аз яздя до дясното стреме на моя хан и никой враг не би могъл да каже, че е видял гърба ми.
И убих седемдесет и двама конници и получих деветдесет и девет рани.
Убих и Чъ Ю, Червения злодей, който имаше на пояса си сто скалпа на воини.
А удрях само веднъж, за да убия, и ако раненият ми се помолеше: „Удари още веднъж“, казвах му: „Човек се ражда един път, Ак Йола удря един път.“
И родих седем синове и седем дъщери. На всеки син дадох табун коне, а дъщерите си давах без откуп. И видях внуци и синове на внуците си.
И ето — станах много богат. Имах седем табуна, а някои казваха, че конете в моите табуни били седем пъти по стотица. Но аз не броях конете си.
И ето — имах четириноги коне, имах осмоноги коне, живеех без печал.
А съм яздил на шестдесет и четири коня и четиридесет коня бяха убити под седлото ми.
И някои коне ми бяха скъпи като синовете ми, а най-скъп ми е конят, който ще убиете на гроба ми, конят Азман, което ще рече Над всички.
И славата на моето име стигна от изгрева до залеза на слънцето и от полудневната до полунощната страна…
Заглъхна всеки разговор и всяка дума, дори конете не цвилеха. И над степта останаха само слънцето, вятърът и гласът на Ак Йола. А беше този глас протяжен и като ронлив от сълзи — и нито се вдигаше нагоре, нито падаше надолу, ами летеше като орел, който лети все на десет стъпки над зелената трева на степта. И човешкият глас като човешкия поглед сякаш търсеше извивка или възвишение, и като не намираше, летеше като орел към кръгозора.
И за да не отвлече нещо мислите им, хората вдигаха очи към небето, за да слушат само гласа и да гледат само небето.
А пък Ак Йола, като пееше, каза:
И тогава, когато имах всичко, не можах да му се наслаждавам. Защото умря братът ми Атан.
И аз станах печален. И разсъдъкът ми се стопи и не можа да намери нито една дума за утеха. Аз бях печален и плаках, докато имах сълзи в очите си и докато сърцето ми остана празно.