Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
А Кубрат, който слушаше наистина внимателно, каза на жреца:
— Не виждам каква полза има от тая мълва моят син Аспарух.
Жрецът каза:
— Не говорим за Аспаруховата полза, а за ползата на оногурите. Кубрате, ти си добър хан на болгарите — и за мир, и за война. Ти си умен, добър и щедър в мир, ти си храбър и безпощаден на война. Ала понякога идват времена — нито война, нито мир, а времена на потоп, който залива цялата земя или земята на един народ. И тогава този народ протяга ръка не към хан, ами към пророк.
А Кубрат се хвана за главата и почна да охка. И добре, че никой от неговите хора не виждаше хана си, защото нямаше да го познае. И Кубрат изохка:
— Тангра, помогни ми, защото съм заобиколен от луди. И вие искате да направите от Аспарух пророк на конниците!
Жрецът не се смути, само каза:
— Когато дойде потопът, конниците ще потърсят водач, който умее да прави чудеса — да разбира езика на конете или да говори направо с бога. Затова народите сами сътворяват и в мир, и във война такива хора, без дори да го осъзнават, за да ги има в дните на потопа.
И Кубрат си представи високия тънък Аспарух със светлата усмивка, който гледаше на меча си като на играчка, да се превръща в неистов, суров и непреклонен пророк. И почна да се смее. И както се смееше, изведнъж млъкна и погледна жреца, защото си спомни, че понякога лицето на Аспарух прилича на лицето на мъртвия Моходу Хеу. А от Моходу до пророка имаше една крачка. И понеже беше справедлив, Кубрат каза:
— Жрецо, ти си умен човек. Много пъти съм мислил, че се издигна, защото прехапах ръката ти. И много пъти съм виждал, че и да не я бях прехапал, пак щеше да станеш велик жрец. Признавам, че в думите ти има правда. Странна правда, но е правда. Казвам ти обаче ти да спреш да говориш за кобили и жребци и за конски език. Остави хората да говорят, но ти мълчи.
Жрецът каза:
— Ти го каза, аз би трябвало да мълча.
И оттогава жрецът мълчеше, но слушаше какво говорят за Аспарух. И се радваше, че хората търсят чудо и го намират в Аспарух. Защото да търсиш чудо, ще рече да търсиш божественото.
Но този ден, като яздеше стреме до стреме с Аспарух, хан Кубрат не мислеше за чудеса, а си мислеше колко е хубаво, че Аспарух не прилича съвсем на него, на баща си. И вече не искаше да се върне в тялото на Аспарух, за да преживее отново живота си, а искаше да види какво ще стане с Аспарух — с новия, променен Кубрат. И се радваше, че язди през степта, макар десетки хиляди пъти да беше яздил през същата степ. И се радваше, че гледа света над ушите на коня си. И му се поиска да запее. Но на хана се полага други да пеят вместо него. И той се обърна към кавхана, който яздеше зад него, и му повели да извика Ак Йола.
5.
През зелената степ приближи на белия си кон Ак Йола, син на Булат.
И конят едва докосваше с копито земята и веднага откъсваше копито, сякаш земята беше нажежена, сякаш неговата стихия беше въздухът, та искаше да полети и само ездачът го удържаше на земята. А конят беше мършав като скелет, върху който са останали жили и кожа. И никой не поглеждаше — и ако го питаш, нямаше да може да ти каже — дали конят е жребец, или кобила, защото конят беше останал само душа. И рояк, дори облак бели пеперуди летяха в сянката на коня, та изтриваха и заличаваха сянката, като че ли този кон призрак не хвърляше сянка върху земята.
На призрак приличаше и Ак Йола, син на Булат. Приличаше на изсъхнал мъртвец, излязъл от гроба, на мъртвец, лежал в пясъчна пустиня, за да не изгние, а да се превърне в мумия. Яздеше Ак Йола изправен и опънат като тетива на лък, преди да излети стрелата, та имаше нещо напрегнато и чупливо в стойката му, като че ли той се боеше дори да трепне, за да не се прекъса или пречупи. И брадичката му беше леко повдигната, и гърбът стегнат, а лицето му неподвижно, сякаш всеки миг преодоляваше непоносима болка. Скръстваше ръце на гърдите си, та сухите му рамене стърчаха като прибраните крила на стар орел. И юздата стискаше в тънките си устни.