Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Терес отговори:
— Служа на коня, който е свещен и винаги трябва да го придружава жрец, за да го върне отново в земята на траките. А коня траките го подариха на славянина.
Жрецът погледна настрани, където княз Слав яздеше белия жребец на Рез, и като поклати глава, каза:
— И защо сте подарили жребец, достоен за Тангра, на един човек, който дори не може да язди?
Терес каза:
— Славяните умеят да стоят добре върху краката си, когато са стъпили на земята.
И двамата жреци замълчаха. Отново пръв проговори жрецът на Конника и каза:
— Сега, когато разбрах, че си посветен, мога да отговоря на твоите въпроси. Питай.
Терес отново се загледа в студените очи на жреца. И каза:
— Дойдох в степта, защото чух, че степта се кани да дойде при нас, зад Дунава. Вярно ли съм чул?
А жрецът кратко отговори, загледан пред себе си:
— Само великият хан решава накъде да поемат конниците на степта.
И Терес отново запита:
— Тогава отговори ми — има ли наистина храм на Великия конник? Защото никой не го е видял, а само се говори за него.
Жрецът дръпна юздите и конят му приклекна на задни крака. И преди да отпусне жребеца си, за да отлети напред, жрецът каза:
— Храм има. Но макар да си посветен, по-добре е да не го виждаш. Защото няма да видиш нищо повече в този си живот.
4.
А хан Кубрат яздеше до Аспарух и като мълчеше, явно и скрито поглеждаше лицето на сина си.
Вече седем години откак срещна Аспарух, хан Кубрат се мъчеше да си спомни година по година и месец по месец — а понякога и ден по ден — какъв е бил на Аспаруховите лета. И си спомняше, и се уплаши колко много е живял и колко много си спомня. Преживяваше отново живота си — и растеше, и при него се връщаха спомени, които мислеше отдавна забравени. Да, най-напред си спомняше нещо незначително — как духа слаб вятър, хладен и влажен, с мирис на дим, който предвещава буря, а после тръгваха лице подир лице и случка подир случка, както звената на корабната верига се измъкват от черна вода, когато моряците изтеглят котвата. И хан Кубрат се плашеше колко много помни.
Ала такъв ли беше той — Кубрат — на двадесет и една години? Тогава Кубрат вече не се оглеждаше в майчиното огледало, та не помнеше добре лицето си, но му се струваше, че някога бе имал Аспаруховото лице. И отново, и отново, когато беше с Аспарух, остро и като нож в сърцето Кубрат откриваше себе си в Аспарух. И се отделяше от себе си, та заставаше срещу себе си такъв, какъвто беше преди шестдесет години. Сякаш се възраждаше, сякаш възкръсваше.
Но Кубрат трябваше да си признае, че тия мигове на единение идваха все по-рядко. И това не му причиняваше мъка, защото Кубрат започваше да обича Аспарух заради него самия, а не заради себе си.
Ала толкова ли беше красив Кубрат като млад? Навярно е бил много красив, защото жените му даваха явно и тайно знаци за своята любов. Но Кубрат беше по-надменен, по-уверен, по-силен. Не, не беше по-силен, Аспарух също беше силен по свой начин. Кубрат никога не беше имал тази странна усмивка, която плъзваше като светло петно на отразена светлина върху лицето на Аспарух. И тази усмивка не беше добра, макар че в нея имаше доброта. И тя не беше насмешлива, макар в нея да имаше смях. Не беше и мъдра, макар в нея да имаше познание, по-дълбоко от човешката мъдрост. Какво знаеше това дете? Защото Аспарух беше дете, Кубрат виждаше, че тези двадесет и една Аспарухови години са толкова, колкото навремето бяха седемнадесет, най-много осемнадесет Кубратови години. Аспарух растеше бавно, както растат големите дървета. Тогава — откъде идеше тази усмивка, сякаш някой с огледало хващаше слънчевата светлина и хвърляше отражението върху Аспаруховото лице? Или усмивката отразяваше Аспаруховата душа? Тогава — каква беше тази душа?
Така ли умееше някога да язди Кубрат? Винаги ханът беше мислил, че никой не може да язди по-добре от него. Защото има една черта, която бележи човешкото можене, и зад нея идва това, което могат боговете. Но Аспарух минаваше тази черта и никой не мислеше, че е бог. И Кубрат знаеше откъде идва това негово умение.
Аспарух не беше свързан с тялото на коня — той беше свързан с душата му. Той знаеше предварително какво конят ще направи и тогава или го оставяше на волята му, или го убеждаваше да направи нещо друго. Кубрат беше видял със своите очи как Аспарух пешком приближи свирепия жребец, който беше наказал своето ято кобили да стоят събрани накуп върху петно изгоряла степ. И жребецът се въртеше в кръг около кобилите, та гледаше нито една да не отпусне глава, да намери оцеляла тревица. А кобилите го гледаха с уплашени и уморени погледи като робини на жесток тиранин. Но Аспарух отиде до жребеца звяр, който не допускаше до себе си ни човек, ни куче, зашепна му на ухото, помилва го, помоли го нещо — и жребецът прости на кобилите си, тръсна грива и ги поведе на паша. Как направи това Аспарух? Той можеше да влезе при пантера в клетка, да приспи с движения на ръцете си змия и да я вдигне от земята.