Хроника на птицата с пружина

�равнително лесно излитането и приземяването без писта. Поне според мен бяха използвали за тази цел мястото многократно. Един от войниците яхна кон и препусна заедно с още два коня към самолета. Когато се върнаха, на другите два жребеца яздеха, както личеше, висши офицери. Единият беше руснак, другият — монголец. Предположих, че патрулът се е свързал по радиостанцията с главното командване, за да съобщи, че са ни заловили, и двамата офицери са пристигнали от Улан Батор, за да ни разпитат. Очевидно бяха от разузнаването. Бях чувал, че предишната година Главното политическо управление на СССР всъщност е стояло зад масовите арести и чистката сред вражески елементи. И двамата офицери бяха облечени в безупречни униформи и бяха гладко обръснати. Руснакът бе в нещо като офицерски шинел, препасан с колан. Ботушите му бяха лъснати до блясък. Мъжът беше слаб, но не много висок за руснак, вероятно беше към трийсетгодишен. С високо чело, тесен нос и светлорозова кожа, носеше очила с телени рамки. Общо взето, доста безличен. Набитият, нисък мургав монголец приличаше до него на малък мечок. Той дръпна встрани сержанта и тримата разговаряха известно време. Досетих се, че офицерите са му поискали подробен отчет. Сержантът занесе чувала с нещата, които бяха иззели от нас, и им ги показа. След като ги огледа едно по едно много внимателно, руснакът ги върна в чувала. Каза нещо на монголеца, който го предаде на сержанта. После извади от горния си външен джоб табакера и я поднесе и на двамата. След като запалиха по цигара, продължиха да разговарят. Руснакът няколко пъти удари с десен юмрук по лявата си длан. Изглеждаше ядосан. Офицерът монголец стоеше свъсен с кръстосани ръце, а сержантът току клатеше глава. Накрая руският офицер дойде с нехайна крачка при мястото, където лежахме на земята. „Пуши ли ви се?“, попита на руски. Както вече казах, бях учил в колежа руски и общо взето, схващах говоримия език, но се престорих, че не разбирам, за да не си навличам неприятности. „Не, благодаря“, отвърна Ямамото на добър руски. „Чудесно — продължи офицерът от съветската армия. — Ще стане по-бързо, ако разговаряме на руски. — Свали си ръкавиците и ги пъхна в джоба. На лявата му ръка проблясваше тънка златна халка. — Както със сигурност знаете, търсим едно нещо. Търсим го много усилено. И знаем, че то е у вас. Не питайте откъде, просто знаем. Но сега то не е у вас. Което, логично погледнато, означава, че сте го скрили, преди да ви заловят. Не сте го пренесли там — посочи река Халка. — Никой не я е прекосявал. Значи писмото е на отсамната страна, скрито е някъде. Разбрахте ли какво ви казах дотук?“ Ямамото кимна. „Разбрах — потвърди той, — но не знаем нищо за никакво писмо.“ „Добре тогава — рече безизразно руснакът. — В такъв случай имам към вас един малък въпрос. Какво правите тук? Както знаете, това е територия на Монголската народна република. С каква цел сте проникнали в чужди земи? Искам да чуя вашето обяснение.“ „Съставяхме карти — отвърна Ямамото. — Аз съм цивилен, работя в картографска фирма, а този човек тук и онзи, убитият, ми бяха нещо като охрана. Знаехме, че от тази страна на реката започва вашата територия, и съжаляваме, че сме прекосили границата, но не смятаме, че сме я нарушили. Просто искахме да огледаме местността от върха на платото, което се намира на отсамния бряг.“ Макар изобщо да не бе развеселен, руският офицер се подсмихна. „Съжалявате ли? — повтори бавно той. — Да, естествено. Искали сте да огледате местността от платото. Да, естествено. От високото винаги се вижда по-добре. Съвсем логично. — Известно време той гледа облаците в небето. После пак извърна очи към Ямамото, поклати бавно глава и въздъхна. — Де да можех да ви повярвам! Колко по-добре щеше да бъде за всички нас. Де да можех да ви потупам по рамото и да кажа: «Да, да, разбирам, а сега бягайте, прекосете реката и се прибирайте, а в бъдеще внимавайте повече.» Де да можех да го направя! Но за жалост не мога. Защото знам кой сте. Знам и какво правите. Имаме приятели в Хайлар точно както вие имате приятели в Улан Батор. — Той извади ръкавиците от джоба си, сгъна ги наново и пак ги прибра. — Да ви призная, нямам личен интерес да ви причинявам болка или да ви убивам. Ако просто ми дадете писмото, няма да имам повече работа с вас. По моя заповед ще ви освободят незабавно. Ще се прехвърлите през реката и ще се приберете у дома. Останалото е наша вътрешна работа. Няма нищо общо с вас.“ Най-сетне се постоплих от светлината на слънцето, идваща откъм изток. Нямаше вятър, по небето се носеха няколко бели, ясно очертани облака. Последва дълго, много дълго мълчание. Никой не казваше и дума. Руският офицер, монголският офицер, мъжете от патрула, Ямамото — всички мълчаха. Още на мига, когато ни бяха заловили, Ямамото като че ли се беше примирил, че ще умре, лицето му нищо не изразяваше. „Вие двамата… почти със сигурност… ще умрете тук — продължи руснакът, като натъртваше върху думите, сякаш говореше на деца. — И смъртта ви ще бъде ужасна. Те… — руснакът погледна към монголските войници. Едрият, който държеше картечницата, ми се озъби в усмивка. — Те обичат да убиват по начини, които предполагат големи изтезания и въображение. Още от времето на Чингис хан монголите си умират да измислят особено жестоки начини, по които да умъртвяват хората. На нас, руснаците, това ни е познато до болка. То влиза в уроците ни по история в училище. Учим какво са причинили на руските хора, когато са нахлули в страната ни. Изтребили са милиони. Ей така, без причина. В Киевска Русия са заловили стотици почтени люде и са ги избили наведнъж. Знаете ли тази история? Настлали са върху руснаците големи дебели дъски, а отгоре са си направили пиршество, смазвайки ги с тежестта си. На нормален човек не би му хрумнало такова нещо, нали? Искало се е време и добра подготовка. Кой друг би си направил труда? Но те са го извършили. Защо? Защото така са се забавлявали. И досега се забавляват с такива неща. Веднъж съм ги виждал какво правят. Въобразявах си, че съм се нагледал на какви ли не ужасии, но тогава, казвам ви, загубих апетит. Разбирате ли какво ви казвам? Или говоря много бързо?“ Ямамото поклати глава. „Чудесно — продължи руснакът. Пак замълча и се прокашля. — Сега вече ще ми е за втори път. И до довечера може да си възвърна апетита. Но ако е възможно, предпочитам да избегна излишните убийства. — Той захвана ръце зад гърба си и известно време гледа небето. После извади ръкавиците си и стрелна с очи самолета. — Хубаво време — отбеляза руският офицер. — Пролет. Още е малко студено, но пак е приятно. Щом стане по-топло, и се появяват комари. Ужасни комари. Точно така, през пролетта е много по-приятно, отколкото през лятото. — Отново извади табакерата, захапа цигара и я запали с клечка кибрит. Дръпна бавно от тютюневия дим, пак така бавно го издуха. — Ще ви попитам повторно: още ли твърдите, че не знаете нищо за писмото?“ Ямамото пророни само една дума: „Нет.“ „Добре тогава — каза руснакът. — Добре.“ После обясни нещо на монголски на офицера монголец. Той кимна и излая към войниците някаква заповед. Те донесоха няколко пръта и се заеха да ги острят с щиковете — бързо ги превърнаха в колове. На отмерени с крачки разстояния ги забиха с камъни в земята, така че се образува квадрат. Цялата тази подготовка им отне двайсетина минути, аз обаче нямах никаква представа какво правят. Руснакът каза: „За тях доброто изтезание е като добрата храна. Колкото по-дълго го подготвят, толкова повече наслада им доставя. Не е трудно просто да убиеш някого — стреляш веднъж с пистолета, и готово. Но няма да е интересно“, отсъди той и прокара върховете на пръстите си по гладката си брадичка. Развързаха Ямамото и го отведоха в отбелязания с коловете участък. Там му завързаха ръцете и краката за четирите кола. Проснаха го чисто гол на земята, по тялото му имаше няколко подлютени рани. „Както знаете, тези хора са овчари — продължи руският офицер. — А овчарите използват овцете за много неща: ядат месото им, стрижат вълната, дерат кожата. Според тях овцата е съвършеното животно. Прекарват с овцете дните си, целия си живот. Умеят да дерат с голям майсторлък кожата. От нея изработват юрти и облекло. Виждали ли сте как го правят?“ „Убийте ме и да приключваме“, подкани го Ямамото. Руснакът поразтърка длани и каза: „Не се безпокойте. Със сигурност ще ви убием. Гарантирам ви. Може и да отнеме известно време, но ще умрете. Не се притеснявайте. Намираме се в необятната пустиня, докъдето поглед стига, няма нищо. Освен време. Безкрайно много време. А има много неща, които искам да ви кажа. Колкото до смъкването на кожата: във всяка група има поне един специалист, поне един професионалист, който знае всичко за дрането, човек с изумителни умения. При него смъкването на кожата е цяло изкуство. Прави го светкавично, с такава бързина и вещина, та си мислиш, че съществото, чиято кожа смъква, така и не забелязва какво става. Това обаче е невъзможно. — Той извади за кой ли път от горния си джоб табакерата, премести я в лявата си ръка и почука по нея с пръстите на дясната. — Одираният жив изпитва ужасна болка. Невъобразима. И смъртта настъпва неимоверно бавно. Става от кръвозагуба, но за това се иска време.“ Той щракна с пръсти. Офицерът монголец излезе напред. Извади от джоба на униформата нож в калъф. Беше със същата форма като ножа, с който онзи вой�