Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Животът на Зоя се промени напълно. Ана беше българка, Мексис грък, но живееха дълги години в любов и разбирателство и всички около тях, пастири, овчари, млекари, имитираха суровото им благородство. Ана я прие като своя дъщеря, даде й дрехи, легло и най-важното, закрилата си. Когато Рудолфо Феро и „Лакрима Кристи“ натовариха стоката си и отпътуваха, Зоя се почувства в пълна безопасност. С охота работеше около овцете, помагаше на Ана в кухнята. Започна да се усмихва, един ден се улови, че е започнала да тананика онази песен, с която някога майка й я приспиваше… Дните се редяха един след друг спокойни и ведри, докато една вечер Мексис се върна разтревожен. Хасан Али и един отряд моаджири бяха влезли в града, следвайки по суша галерата на етрусеца. На пристана се говореше, че хърватката Зоя, руса до бяло, е избягала от борда и се крие в околностите на града. Същата нощ Зоя и Мексис потеглиха за Солун.
— Качи я на християнски кораб! — заповяда Ана. — Нека я свалят някъде на запад… Да търси късмета си сред католиците.
Корабът беше генуезката фрегата „Мизерикордия“, която превозваше богомолци от цяла Италия на поклонение на Божи гроб в Ерусалим. Капитанът й беше възрастен, богобоязлив мъж, Зоя отдавна беше забравила името му, но сред екипажа, както навсякъде, където се събираха професионални авантюристи, имаше и мръсни типове, от които й се наложи да се брани веднага. Тогава в тълпата се открои Бернардо Кавур. Береардо беше дребен, но сърцат рицар от Парма, който с гол нож в ръка прекара до койката й първата нощ на борда. На следващия ден изчезна. Ужасена, Зоя претърси цялата фрегата и като не го откри никъде, почука на кабината на капитана.
— Търся Бернардо Кавур — започна тя. — Няма го никъде? Къде може да бъде?
— Сигурно е паднал зад борда — разсеяно отговори старият моряк.
Следващата нощ беше ад. Нападнаха я след залез. Зоя опита да се бори, но силите й се изчерпала и се остави на съдбата. До някое време брои мъжете, после престана, а после и припадна… Когато се свести, лежеше в койката. Богомолците спяха около нея, по-бедните направо на дъските в трюма. Моряците ги нямаше. Получили своето, те бяха излезли на палубата да изпълняват задълженията си. „Ще се самоубия — мислеше Зоя, разтривайки изтръпналите си нозе. — Още една такава нощ и ще се хвърля в морето!“
На разсъмване либийски сарацини нападнаха „Мизерикордия“. Екипажът поведе бой, но не издържа пиратския абордаж и се предаде. Всички, които дръзнаха да се защищават с оръжие в ръка, паднаха под сарацинския топор, всички богомолци бяха изведени за продан на пазара на робите в Сидра.
Преди да падне в нозете на своя господар халифа Исмаил паша, Зоя вече знаеше всичко за него. Велможата беше започнал живота си като претендент за византийския престол, родът Погонат беше дал няколко от най-значителните василевси на империята, а самият Исак беше воювал дълги години със султана. Остарял и уморен от битки, той беше предпочел да сътрудничи с поробителите си, вместо да загине под ударите на дивата им азиатска ярост. Исмаил паша беше приел исляма, беше се обрязал в преддверието на джамията „Султан Мурад“ и за награда беше получил генералско звание, титлата халиф, която отговаряше на византийското „архонт“, и пожизнено управление на либийска Сидра заедно с пристанището и двадесет и двата шебека, с който сарацините нападаха християнските кораби в Средиземно море. Исмаил имаше стотици слуги, но Зоя попадна в свитата на жена му, мавританката Дарма, тъмна като суданска негърка, но с тънък нос и устни, като у белите жени. Трудно беше да се определи възрастта на мавританката, но на око тя беше между четиридесет и пет и шестдесет, тънка, стройна, готова да помогне всекиму, готова да застане срещу внезапния гняв на мъжа си, а и срещу ферманите на Падишаха. Зоя прекара при Дарма две години. За това време я видя да спасява мъже от въже и дръвник, да освобождава роби и бели пленници. Исак прекарваше времето си в писане на хроника на византийските императори, а когато почиваше, излизаше във вътрешния двор на двореца си, сядаше пред статива и рисуваше плодове, вази и свещници, докато светлината му позволяваше. С външния свят общуваше само чрез жена си, в която беше нежно, Зоя би казала, трогателно влюбен. Когато Дарма влизаше в покоите му, острото му лице се смекчаваше, очите му ставаха ласкави, изправяше сухото си, жилаво тяло и я посрещаше с протегнати ръце. Исак я целуваше по делото, полагаше я да седне до него и дълго, тихо разговаряха, без да изпускат ръцете си.