Пророчеството на сестрите

Но дори това не ме плашеше чак толкова, не ме караше да осъзная колко далече в злото съм се озовала, колко съм близо до лудостта. Не. Плашеше ме нетърпението, с което очаквах пътуванията си, така че много скоро започнах да лежа неподвижно в леглото си по всяко време на деня и нощта, за да полетя, като отказвах да се храня и исках само да спя, защото само когато пътувах, аз се чувствах пълноценна. Тъкмо този факт ме плашеше най-много.

Когато се роди Хенри… да, това беше още едно трудно раждане, за което бях предупредена и което очаквах. Лекарят не можеше да ме оперира отново и вместо с главичката, Хенри излезе с крачетата напред. Краката му… Няма нужда да ти го казвам, дъще. Сама знаеш какво стана с краката му. Лекарят го издърпа внимателно, ала ако не го бяха извадили навреме, той щеше да умре.

След раждането му бях много болна. Не просто уморена и слаба, но и тъжна, и гневна, изпитваща ненавист, сякаш всичко добро се бе изляло навън от мен по време на раждането на Хенри и на негово място се бяха настанили подлостта и злобата, олицетворявани от медальона. Сегиз-тогиз ме стопляше любовта към теб, към сестра ти и брат ти, към баща ти, но тези моменти бяха тъй кратки, кацаха върху мен като пеперуди, които само след миг отлитаха и любовта ме напускаше.

Спях повече от всякога, а когато се събуждах, установявах — и с тъга, и с радост, — че съм докарала Душите от Отвъдното в нашия свят. Тъкмо това задоволство ме накара да осъзная, че нямам сили да се боря срещу завета, чието изпълнение падаше върху плещите ми.