Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Тя ме слушаше с каменно лице.
— Сигурно грешиш. Онова, което ми описа… ами би могло да се случи само по силата на забранената магия.
— Забранената магия ли? — от думите й кожата ми настръхва. — Аз не знам никакви магии.
Започва да диша толкова учестено, че виждам как гърдите й се повдигат в такт, докато погледът й е прикован на стената зад леглото ми. Внезапно тя скача, в очите й се е стаил дълбок страх.
— Лия, стани и ми помогни.
— Няма ли да ми обясниш защо го правим, лельо Върджиния?
Преместили сме малките нощни шкафчета встрани, за да има повече място, и сме застанали от двете страни на масивното легло, готови да издърпаме килима изпод него.
Двете с леля Върджиния срещаме погледите си над леглото; косата й е разпиляна небрежно и пада върху зелената й роба.
— Още не. Не съм сигурна в правотата си. При това не е необходимо да местим цялото легло. Трябва само малко да го повдигнем. Съвсем малко, за да можем да отметнем част от килима.
— Добре. Съвсем малко. Хайде, да започваме. Ти ще буташ, а аз ще дърпам.
Леглото не е много тежко, поне не е толкова тежко, колкото очаквах, като имах предвид богатата дърворезба върху четирите му пилона и таблата. Лекичко отместваме килима, така че да имаме достъп до единия му край.
Леля Върджиния се навежда, бързо протяга ръка към него, но тутакси се дърпа назад, сякаш е размислила.
— Какво има?
Тя вдига глава да ме погледне.
— Не искам да съм права. Не и за това.
Шумно си поема дъх, сякаш събира всичкия си кураж. После отмята килима и отваря уста, като вижда какво се крие под него. Аз не разбирам символа, знака, издълбан в дървения под, но щом го зървам, тръпки полазват по кожата на ръцете и гърба ми.
— Какво е това? — шепна аз.
Леля Върджиния не отлепва поглед от знака върху пода.
— Това е… било е магия. Магия, която ти осигурява закрила, метната като мантия върху теб, докато спиш.
После вдига поглед към мен.
— Този кръг е древен символ за закрила, Лия. Ако си достатъчно силен, можеш да направиш магия на всеки, който застане в средата на кръга, и да не разрешаваш на никого отвън да припари вътре.
Думите й ехтят в ушите ми. Внезапно си спомням как Алис седеше в средата на кръга в Тъмната стая посред нощ. Спомням си и собствената си безпомощност тогава, невъзможността да прекося очертанията на знака. После долавям думите на леля Върджиния, отнасящи се до майка ми: „Тя беше Заклинателка.“
Накланям глава на една страна, за да видя символа по-добре. Зървам само част от него, но въпреки това ми се струва, че изобщо не прилича на кръг. Споменавам го пред леля Върджиния и тя става от пода. Цялата трепери, тресе се, сякаш й е ужасно студено, макар че още преди час Айви е запалила камината и в стаята е топло.
— Защото това не е кръг, Лия. Вече не е. Някой е променил заклинанието. Някой е развалил магията, осигуряваща закрила, каквато е била първоначалната цел. Някой е искал да си уязвима, докато пътуваш из Отвъдното.
Усещам погледа й върху лицето си, ала не смея да я погледна от страх, че или ще се разплача, или ще започна да пищя. Онова, което е останало от първоначалния знак, вече е избледняло — било е издълбано много, много отдавна. Ала издълбаното, драскотините, които го оскверняват, те са скорошни, пресни са като кръга, издълбан на пода в Тъмната стая.
Не е необходимо леля Върджиния да назовава по име онзи, който го е направил, който ме е изложил на смъртна опасност. Затова насочвам мислите си към личността, която се опита да ме предпази, която премина през такива изпитания, за да ми осигури безопасност.
— Възможно ли е майка ми да е направила подобно заклинание?
— Тя е единствената, която е притежавала силата да го стори и която е нямала какво да губи.
Леля Върджиния измъква нещо от джоба на робата си и ми го подава.
— Отдавна го кътам за тебе. Написа го преди… преди да почине. Може би е трябвало да ти го дам по-рано. Може би е трябвало да ти обясня особеностите на пророчеството. Но исках да пораснеш достатъчно, да помъдрееш, за да може истината да ти донесе сила, а не да те опустоши, както направи с нея.
От устните ми се отронва саркастичен смях.
— Чувствам се всичко друго, но не и мъдра, лельо Върджиния. И ни най-малко силна.
Тя протяга ръце и ме прегръща.
— По-мъдра си, отколкото си мислиш, сърце мое. И много по-силна. — Тя хвърля поглед към кръга. — Аз не съм Заклинателна, Лия. Но дори да бях, нямаше да ми разрешат да подновя заклинанието за закрила.