Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Двамата възрастни мъже в тишина обмислиха отговора на Арн. Дълго време не казаха нищо, ала най-накрая си размениха многозначителни погледи, кимнаха един на друг и тогава отец Хенри се прокашля тъй дълго, както когато даваше знак, че ще последва дълго пояснение.
— Мой обични синко, чуй ме и не се плаши — започна той с видимо притеснение. — Архиепископ Стефан, моят добър приятел, и аз стигнахме до решение, което според нас е единственото справедливо. И ние не знаем какви са Божиите планове за теб, ала знаем, че става дума за нещо голямо. Ала тъй като никой от нас не знае, то навярно призванието ти е отдалечено във времето. Нашата задача, а и твоята, в момента е само да те подготвим за призванието ти. Нали така?
— Естествено, отче — отговори Арн тихичко. Изведнъж гърлото му пресъхна.
— Учиш се много добре, а и физическата работа, която вършиш между стените на манастира, ни радва много — продължи отец Хенри. — Ала ти не знаеш нищичко за света навън. Заради това ще го посетиш, ще се върнеш в бащиния си дом Арнес, който се намира на ден път от тук. Да, за северняците си е точно един ден яздене… разбираш какво имам предвид. Ала с кон от Утремер ще яздиш не повече от половин ден. Поне така мисля. Както и да е. Това е заповедта, която ти даваме. Ще се върнеш на мястото, което навремето бе твой дом.
— Аз… аз естествено ще се подчиня на заповедта — отговори Арн, макар думите да заседнаха в гърлото му. Като че някой го бе ударил. Като че бе отлъчен от църквата. Като че бе изхвърлен от светото братство.
— Виждам, че не се радваш на заповедта — рече архиепископът.
— Не, ваше преосвещенство. Опитах се да бъда полезен при вас. Не искам, по какъвто и да е начин да се хваля, като казвам това, ала искрено мога да кажа, че дадох най-доброто от себе си — отговори натъженият Арн.
— Ти си един от монасите от Цистерцианския орден, млади мой друже — рече архиепископ Стефан. — Знай това. Ти винаги ще бъдеш един от нас, тъй като това, което е сътворено, не може да бъде разрушено. Навярно ти трябва да станеш един от нас intra muros завинаги, ала ние не знаем дали е така. Навярно ще се върнеш, ако разбереш, че светът навън не е за теб, и тогава ще положиш обет. Ала трябва да научиш много за онова, което не знаеш и което не можеш да научиш тук, вътре, колкото и да четеш. Желаем ти само най-доброто, тъй като и аз, и отец Хенри те обичаме много и ще се молим за теб, докато си навън. Ала трябва да научиш нещо за другия свят. Това е всичко.
— Кога ще мога да се върна? Колко време ще трябва да бъда навън? — запита Арн, като в очите му отново се появи надежда, че не са го отлъчили завинаги, а ще го подложат на изпитание.
— Когато Бог пожелае, ти ще се завърнеш при нас. Ако Бог не иска, то той ще ти даде друга задача навън. Запитай Го в молитвите си. Ние нямаме думата, тъй като това е между теб и Бога — рече архиепископът и даде знак, че иска да се изправи и че разговорът е свършил. Ала тогава той се сети за още нещо и като че лицето му светна.
— Да, още нещо, младежо. Докато си там, знай, че не само твоите братя в манастира се молят за теб. И архиепископът е твой приятел. Можеш да ме посетиш, ако изпаднеш в беда. Помни това!
Тогава архиепископ Стефан се изправи, протегна ръката си към Арн, който отново падна на колене, наведе глава в знак на покорство и целуна ръката на архиепископа.
Когато Арн напусна Варнхем, първоначално се чувстваше изключително потиснат. Въпреки многото обяснения и заръки на отец Хенри не го напусна чувството, че е наказан, като че не е достоен да бъде част от братството.
За да се успокои, той започна да пее и това му помогна. И като разбра, че това наистина му помага и променя настроението му, той започна да пее по-често и скоро дори от радост, а не за да търси утеха. Сега той пееше като всички останали монаси, малко по-добре от повечето и малко по-лошо от някои други, ни повече, ни по-малко. Ала сега песента му дари повече радост, отколкото през многото изминали години, през които бе пял сопрано в монашеския хор.
Когато настроението му премина от мрачно във весело също толкова бързо и неочаквано като буря през пролетта, той започна да се изпълва с очакване. Вярно беше, че той не знаеше нищо за света навън. Дори не си спомняше Арнес, мястото, което навремето е било негов дом. Спомняше си една висока каменна кула, обграден от зидове двор, където си играеше с други деца и където баща му му бе показал как да стреля с лък. Ала му беше трудно да се сети нещо по-конкретно от живота им. Сещаше се, че живееха всички заедно, че беше тъмно, имаше огромен огън, но не се довери на паметта си, тъй като всичко му се струваше тъй чуждо. Сега щеше да го види със собствените си очи. Още на другия ден щеше да бъде там. Ако имаше по-добър кон, щеше да пристигне още привечер. Но той яздеше един стар северен кон — един от ония коне, които според брат Гилберт не ставаха за разплод и едва ли ставаха за нещо друго. Тъй като Ерленд беше в Арнес, за да учи новите деца да четат, както навремето беше учил Арн и Ескил, той щеше да получи кон за връщането си във Варнхем. Отец Хенри сметна, че Ерленд едва ли ще е нужен още дълго в Арнес, особено след завръщането на Арн.