Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Там двама послушници стояха на колене и с чукове обработваха каменните късове, които покриваха гроба на майка му, който по-рано бе обозначен само с малък, едва забележим знак. Сега, след като цистерцианите бяха спечелили огромна победа над светската власт и Monasterio Beatae Mariae de Vemhermio бе сигурно място, както за монасите, така и за мъртвите, отец Хенри реши, че гробът трябва да бъде маркиран. Целта беше работата да приключи до пристигането на монасите от „Школата на живота“. Ала времето за път беше изненадващо благоприятно и те бяха пристигнали по-бързо.
Когато Арн свенливо поздрави послушниците, първо на латински, който не говореха така добре, а после на френски, който пък дори не разбираха, и най-накрая на северен, който беше техният език, макар и да го говореха далеч по-напевно, отколкото той си спомняше. Арн падна на колене и благодари, че е пристигнал жив и здрав.
След като после прочете текста на надгробния камък, както вече издълбания, така и незавършената, само скицирана част от текста, той се почувства така, сякаш майка му беше жива. Не само духът й бе жив, ала и тя самата — от плът и кръв, като че лежеше там долу и му се усмихваше. „Тук вечно ще лежи Сигрид, наш най-високо уважаван благодетел, родена в лето Господне 1127-то и починала през 1155 г. Вечна й памет!“, прочете той. След текста имаше скица на лъв, ала той не можа да обвърже изображението с текста. Само виждаше ръцете й пред себе си, като че усещаше уханието й и сякаш чуваше гласа й.
Ала на литургията по посрещането, когато всички присъстващи отново и отново повтаряха името на майка му в благодарствените си слова и това го изпълни с чувства, които не разбираше, той реши, че незабавно трябва да се изповяда. Страхуваше се, че изпитва високомерие.
През седмиците преди повторното ръкополагане на отец Хенри за игумен на Варнхем, на което щеше да присъства самият архиепископ Стефан, брат Гилберт и Арн неуморно се трудеха, за да поправят канализацията в манастира. Вировете бяха занемарени и трябваше да ги почистят. Каналът, който трябваше да прекарва водата до манастира, беше също занемарен, което намаляваше силата на водното течение. Трябваше да поправят всички повреди. Все пак водното течение бе основното нещо в манастира. Бе също тъй важно както кухните, работилниците и мелниците. Заради голямото значение на работата групата, която се занимаваше с поправката, беше освободена от присъствие на всички литургии и от всички занимания по четене през деня. Арн се просна в леглото си веднага след вечеря и спа, без да сънува, чак до сутрешната литургия. И тъй се редяха ден след ден, изпълнени с много работа. Арн се чувстваше така, сякаш времето бе спряло и се бе превърнало в един безкрай от работа, работа, работа.
Ала през деня, когато архиепископът и свитата му пристигнаха в манастира Варнхем, вече имаше вода, стаите на гостите бяха чисти и спретнати, а в една от ковачниците се чуваше звънът на чука върху наковалнята.
След ръкополагането архиепископът разказа на братята за победата им над злото и за това как монасите от Цистерцианския орден са тъй силни, че за тях не съществува никаква външна заплаха по тези места, може би само вечната заплаха, която се крие във всеки човек, а именно, че собствените му грехове, високомерието му, мързелът или равнодушието му ще му навлекат Божия гняв. И заради това никой не бива да се успокоява, самодоволно да се отпуска, а трябва да продължи да работи със същата издръжливост както досега.
След времето за благодарствени молитви архиепископ Стефан и отец Хенри се оттеглиха на мястото край купола, където обичаха да присядат на времето. Водиха дълъг разговор по въпрос, за който другите братя не биваше да чуват нищо. Затова говореха тъй тихо, че монасите, които работеха в градината, от време на време чуваха по някоя и друга дума, когато някой от двамата свещеници започнеше да говори по-превъзбудено, след което обаче отново започваше да шепти.
След известно време изглежда постигнаха съгласие и привикаха Арн, който се трудеше в една от ковачниците.
Арн отиде в умивалнята, почисти цялото си тяло и се замисли дали не трябва да избръсне главата си, което не бе сторил през последните няколко седмици, когато бе освободен от всичките си обичайни задължения и работеше над водоснабдяването на манастира. Като прокара пръст по главата си, той почувства наболата си коса. Не можеше да се яви в подобен вид пред един архиепископ. Ала от друга страна, не можеше да се забави, тъй като вече го бяха повикали.