Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Някак засрамено Арн отиде при двамата духовници, падна на колене и помоли за извинение за начина, по който изглежда. Отец Хенри обясни, че Арн е участвал в групата, която е изпълнявала специални заръки през последните няколко седмици, ала архиепископът дори не обърна внимание на незначителния проблем и помоли Арн да седне, което си бе изненадваща благосклонност.
Арн седна на каменната скамейка точно срещу двамата свещеници, ала не почувства спокойствие от ситуацията, тъй като не можеше да разбере за какво точно искат да говорят с него. Та той беше само един млад послушник. Не можеше да си представи какво ще се случи, тъй като, вярваше, че животът му бе предначертан, бе сигурен и в това, че звездите се движат из безкрая.
— Сещаш ли се за мен, младежо? — запита архиепископът дружелюбно, ала изненадващо заговори на френски, а не на латински.
— Не, monseigneur, честно казано, не мисля — отговори Арн засрамено и погледна в земята.
— Първият път, когато се срещнахме, ти се опита да ме удариш, нарече ме старчок или нещо подобно, и ми обясни, че не искаш да прекарваш времето си, като четеш скучни книги. Ала явно си забравил това? — продължи архиепископът с привидна строгост, която бе тъй престорена, че всички хора на земята, освен Арн, можеха да разберат това.
— Monseigneur, моля ви, простете ми. В своя защита мога да кажа, че съм бил дете и нищо не съм разбирал — рече Арн със зачервено от срам лице и си представи как вдига ръка срещу архиепископа. Ала тогава и архиепископът, и отец Хенри избухнаха в смях.
— Тъй, тъй, младежо. Просто исках да се пошегувам. Не съм тук, за да търся отмъщение за тази неправда. Все пак съм благодарен, след като разбрах, че днес нямаш намерение да ме удряш. Не, не моли отново за прошка, а ме чуй! Моят добър стар приятел отец Хенри и аз си поговорихме за теб надълго и нашироко. Това сторихме и навремето, когато пристигна в манастира. Нали знаеш, че тук те доведе едно чудо, синко?
— Чел съм историята — отговори Арн тихичко. — Ала аз самият не си спомням нищо от нея. Помня само онова, което съм прочел.
— Ала щом свети Бернар и Бог са те върнали от царството на мъртвите и са те довели при нас, то що за изводи би си направил? Мислил ли си по този въпрос? — запита архиепископът с един различен и по-сух тон, като че разговорът наистина започваше.
— Когато съм бил малко дете и съм паднал от висок зид, Бог е показал милостта си към мен и навярно към моите родители заради техните искрени молитви. Това е истината. Това трябва да смятаме за даденост — рече Арн, като все още не вдигаше очи от земята.
— Да, да… Това не е нищо ново — рече архиепископ Стефан с известна нотка на нетърпение в гласа си. — Ала нека стигнем до въпроса защо?
— Да — рече Арн. — Ала аз никога не съм знаел отговора на този въпрос. Все пак Божията милост е неразбираема за човека. Не само аз не разбирам намеренията му.
— Ах! Сега започвам да разпознавам мъника, който се опита да ме удари и ме нарече старчок! Браво, младежо! Не, не подхождам иронично. Мисля, че просто отстояваш мнението си! Явно не сме те превърнали в питомен зеленчук в градината ни. Имаш си своя воля и твой разсъдък, което ние двамата смятаме, че е чудесно. Отец Хенри ми разказа за тези ти качества. Между другото, не съм говорил френски от доста време. Нали нямаш нищо против да преминем на латински?
— Не, ваше преосвещенство.
— Добре. Мислех само да ти отмъстя, задето при първата ни среща ти ми се подиграваше, задето не говорех добре северния език. Не-е, спокойно. Тази шега не се получи. Говориш прекрасен френски. Каква е причината? Та голяма част от книжнината е на латински?
— Според правилата говоря латински, когато говоря по духовни въпроси или чета, и използвам френски в работата си, а с послушниците, които не говорят френски, говоря на северния език — отговори Арн и за пръв път вдигна поглед и погледна архиепископа в очите. Беше надвил свенливостта си.
— Чудесни правила! Браво, че не си забравил северния език. Още по-добре, особено ако всичко завърши тъй, както си мисля — замърмори архиепископът замислено. — Но нека сега те запитам нещо определено. И те моля да ми дадеш искрен отговор. Бог говорил ли ти е? Дал ли ти е знак за намеренията Си?
— Не, ваше преосвещенство. Бог никога не ми е говорил директно и аз не знам нищичко за намеренията Му — рече Арн, който отново се почувства засрамен. Почувства се така, защото Бог не му говореше, макар и да му бе върнал живота с чудо. Като че чрез греха си той бе станал недостоен за първоначалния Божий план.