Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Той се облегна в кожения си стол, погледна към дупките в тавана, за известно време мислите му се рееха из всевъзможни въпроси от практическо естество, ала след това отново си спомни за триумфа в катедралата в Сенс.
Катедралата беше чудо на красотата, нещо, с което вещи в строителството като брат Гилберт бяха по-наясно от самия отец Хенри. Бяха започнали да строят в напълно нов стил, като куполът на църквата бе остър и сочеше нагоре, тъй че всяка църква, построена в този стил, изглежда сякаш сочеше към Бога, докато другите църкви, като че изпълняваха ролята на граница между земята и небесата. Според отец Хенри формата на камъка бе тясно свързана със самата вяра. Трябваше да се открие хармония между форма и съдържание особено за осветената зала. Прекалената украса би била същинско разрушение, което откъсваше мислите от по-висшия свят. Ала формата, която търсеше Бога, макар и чиста форма, като при постройката се използва само камък, бе друга и то с далеч по-божествена връзка. Навярно можеха да доведат художници и строители от дома? Не, имаше други и далеч по-належащи практически подобрения, които трябваше да бъдат извършени във Варнхем. Би било грях първо да се отдадат на подобрения от естетическо естество.
Арн не можеше да нарече нищо свой дом. Варнхем не бе негов дом, както и „Школата на живота“ край фиорда Лим, никое друго място не беше негов дом. Домът му бе там, където са братята, или най-вече там, където бяха брат Гилберт и отец Хенри.
Най-мъчното при напускането на „Школата на живота“ бе да се раздели с Шамсиин. Брат Гилберт му обясни, че Шамсиин трябва да остане в манастира за разплод и му доказа това, като му нарисува сложни схеми в пясъка, с които му обясни кои коне са потомство на Шамсиин, кои са потомство на Назир и защо именно младото жребче, което беше потомък на Шамсиин и Айша, трябваше да ги последват във Варнхем, а Шамсиин трябваше да остане в „Школата на живота“. Арн не можеше да постави думите на брат Гилберт под въпрос.
Жребчето бе на цвят червеникавокафяво, а след литургията на изпроводяк брат Гилберт обясни на Арн, че името му е Шимал, което на тайния език на конете означава Север. Ала след като брат Гилберт съзря болката в очите на Арн, той го дръпна на една страна и му обясни, че не трябва да се срамува от това, че тъжи за собствения си кон, тъй като това не е грях. Онези, които казваха, че конете са само някаква вещ, вещ без душа и заради това човек не бива да ги обича, не знаеха какво говорят. Привидно те имаха право, ала светът е пълен с хора, които уж имат право за това или онова, ала все пак не разбират същината. Пред Бога, закле се брат Гилберт, мнозина от Божиите слуги имат правото да обичат коне като Шамсиин.
Ала човек трябваше да знае, че нечий кон също както нечий близък човек, било то брат или родственик, често умират. Най-малкото поради простата причина, че конете не живеят така дълго като хората. Заради това е твърде вероятно, поне брат Гилберт така вижда бъдещето на Арн, младежът да скърби не само за един кон. Все едно да тъжиш за възрастни родственици. Ала не бе греховна мисъл. Мъката е част от живота, тъй както е решил Бог.
Тези думи поутешиха Арн, ала само защото не бе грях да тъгува, задето бе принуден да остави Шамсиин.
Макар и вече да го смятаха за мъж, а не за момче, той си поплака мъничко, като напускаше „Школата на живота“. Не го видя никой друг, освен брат Гилберт. А и никой, освен брат Гилберт не би разбрал причината за сълзите му. Все пак и другите братя и послушници подобно на Арн смятаха за свой дом мястото, където бяха събратята им. А какво знаеха другите за конете от Утремер, или Йерусалим?
Малко преди литургията Бартел, която се провеждаше насред жътвата, когато в Западна Готаланд колеха пръчовете, Арн съзря в далечината камбанарията на църквата във Варнхем, първо някак неясна, като че бе някакъв съсухрен, изсъхнал или пък поразен от светкавица връх на дърво насред всичките тези китни дъбове. Ала след това я видя напълно ясно.
Не позна камбанарията от детството си. Това просто не го вълнуваше. Ала знаеше, че там вътре е погребана майка му. Всяка вечер й говореше, докато се молеше. Като че щеше да я открие вътре, макар че там бяха само останките й. От съзнанието му изплува неясна картина, показваща как той като малък стои сам сред чужди хора, но това не бяха обичните му братя. Сети се за погребението. Изпълнен с някакво усещане за празничност, той влезе през портата на манастира, след което се огледа, за да види дали си спомня мястото. Естествено, че го помнеше. Когато поздрави отец Хенри, който посрещна пристигналите монаси точно от вътрешната страна на манастирската порта, Арн веднага помоли за опрощение и хукна към църквата, падна на колене пред входа, прекръсти се, след което се отправи към олтара.