Проклятието над Прогонващия духове

Беше ден и бе светло, така че не съществуваше непосредствена заплаха от Изчадието. Като повечето създания на мрака, то сигурно се криеше под земята. А при положение, че очите на Алис бяха завързани, а ушите й - запушени, то вече не можеше да гледа или да слуша онова, което казвахме. Нямаше да знае къде сме.

Очаквах поредния ден на усилено ходене и се чудех дали ще стигнем в Хейшам, преди да падне нощта. За моя изненада обаче Прогонващия духове ни поведе нагоре по един изровен път към голяма ферма и зачакахме на портата, с кучетата, лаещи така, че можеха да разбудят и мъртвите, докато един стар фермер се приближи, куцукайки, към нас, като се подпираше на бастун. Изражението му бе разтревожено.

- Съжалявам - започна той с дрезгав, подобен на грачене глас. -Много съжалявам, но нищо не се е променило. Ако ги имах у себе си, за да ги дам някому, щяха да са ваши.

Оказа се, че пет години по-рано Прогонващия духове бе отървал фермата му от досаден богърт и още не му беше платено. Господарят ми искаше заплащане сега, но не под формата на пари.

След по-малко от половин час пътувахме в каруца, теглена от един от най-едрите впрегатни коне, които някога бях виждал; фермерският син караше каруцата. Отначало, преди да потеглим, той се беше вторачил с озадачено изражение в Алис, чиито очи бяха вързани.

- Стига си зяпал момичето, съсредоточи се върху собствената си работа! - процеди Прогонващия духове и момчето бързо извърна очи. Изглеждаше доста доволен да ни вземе, радостен, че ще се махне от задълженията си за няколко часа, и скоро пътувахме по почти пустите селски пътища, минавайки на изток от Кастър. Прогонващия духове накара

Алис да легне в каруцата и я покри със слама, за да не я виждат другите пътници.

Несъмнено конят бе свикнал да тегли тежък товар и сега, когато отзад бяхме само ние тримата, бързо се носеше в тръс напред. В далечината различихме града Кастър с крепостта. Много магьосници бяха загинали там след дълъг съдебен процес, но в Кастър не горяха магьосниците - бесеха ги. Затова да си послужа с един от моряшките изрази на татко, „си дадохме място за маневриране“, и скоро го отминахме. Пресякохме един мост над река Луун, преди да сменим посоката, за да се отправим на югозапад към Хейшам.

Казахме на момчето на фермера да чака в края на пътя в покрайнините на селото.

- Ще се върнем на разсъмване - каза Прогонващия духове. - Не се тревожи, добре ще ти платя за чакането.

Изкачихме се по тясна пътека до един хълм, със стара църква и гробище от дясната ни страна. Там, на намиращия се на завет склон на хълма, всичко бе неподвижно и тихо, а високи вековни дървета обвиваха с клоните си надгробните камъни. Но когато се изкатерихме през една порта върху зъбера, ни посрещна остър бриз и тръпчивият мирис на морето. Пред нас се появиха руините на малък каменен параклис, от който бяха останали само три от стените. Бяхме доста нависоко и можах да видя отдолу залив, с песъчлив бряг, почти залят от прилива, и морето, разбиващо се в скалите на малък нос в далечината.

- Бреговете на запад са повечето равни - каза Прогонващия духове - и това е най-високият, който може да се види в Графството. Казват, че именно тук слезли на суша първите хора в Графството. Дошли от някаква страна далече на запад и корабът им заседнал на скалите отдолу. Техните потомци построили този параклис.

Той посочи и там, точно под руините, видях каменните гробове.

- Никъде в Графството няма нищо подобно на това - каза Прогонващия духове.

Издълбани в огромен каменен блок, точно досами стръмен хълм, имаше редица от шест ковчега, всеки - във формата на човешко тяло и с каменен капак, вместен в улей. Бяха с различни размери и форми, но като цяло малки, сякаш изработени за деца; но това бяха гробовете на шестима от Малките хора. Шестима от синовете на крал Хейс.