Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
- Силен ли си? - изрече хрипливо гласът на Нейз. - Можеш ли да затвориш ума си и да попречиш на Изчадието да прочете мислите ти?
- Да, мога да сторя това - каза Прогонващия духове.
- Тогава може би има надежда. Ще ти кажа какво направих. Как плених Изчадието. Първо, сключих с него договор, давайки му да пие от кръвта ми. То можеше да пие още три пъти след това, а в замяна три пъти трябваше да се подчинява на заповедите ми. В най-дълбоката част на катакомби те на Прийстаун има погребална камера, в която се намират урните с праха на нашите древни покойници, бащите на нашия народ. Тъкмо в тази камера призовавах Изчадието и му давах да пие от кръвта ми. В замяна се оказах суров господар.
Първия път поисках Изчадието никога повече да не се връща в тунелите и да стои достатъчно надалече от това място, където са погребани баща ми и братята ми, защото исках да почиват в мир. Изчадието изпъшка слисано, защото тунелите бяха любимото му обиталище, където лежеше денем, прегръщайки костите на мъртвите и изсмуквайки последните спомени, съдържащи се в тях. Но договорът си беше договор и на него не му оставаше друго, освен да се подчини. Когато го призовах за втори път, го изпратих да обходи цялата земя в търсене на познание и то бе надалече в продължение на един месец и един ден, давайки ми цялото време, което ми бе нужно.
Защото тогава накарах хората от моя народ да се заловят за работа, да изковат и поставят Сребърната порта. Но дори при завръщането си Изчадието не узна нищо за това, защото умът ми бе силен и държах мислите си скрити.
След като му дадох кръвта си за последен път, казах на Изчадието какво искам, извиквайки на висок глас цената, която трябваше да плати.
- Прикован си към това място! - наредих му. - Затворен във вътрешните катакомби, без изход. Но понеже не бих искал никое същество, колкото и отвратително и нечестиво да е, да страда без поне някаква искрица надежда, построих Сребърна порта. Ако някой някога е достатъчно лекомислен да отвори тази порта в твое присъствие, можеш да минеш през нея и да стигнеш до свободата. След това обаче, върнеш ли се някога на това място, ще бъдеш пленен тук завинаги!
Така ми продиктува моето меко сърце и обуздаването не беше толкова силно и сигурно, колкото можеше да бъде. Цял живот съм бил изпълнен със съчувствие към другите. Някои смятаха това за слабост и в този случай се оказаха прави. Защото не можех да обрека дори Изчадието на вечно пленничество, без да му предложа макар и нищожен шанс за измъкване.
- Направил си достатъчно - каза Прогонващия духове. - А сега аз ще довърша работата. Само да можем да се върнем там, то ще бъде оковано завинаги! Това е някакво начало. Но как може да бъде убито? Можеш ли да ми кажеш това? Сега това създание е толкова зло и коварно, че вече не е достатъчно да го пленя. Трябва да го унищожа.
- Първо, трябва да е приело образ от плът и кръв. Второ, трябва да е дълбоко навътре в катакомбите. Трето, сърцето му трябва да бъде пронизано със сребро. Само ако бъдат изпълнени и трите условия, то най-сетне ще умре. Но съществува огромен риск за онзи, който се опита да стори това. В предсмъртната си агония Изчадието ще освободи толкова много енергия, че убиецът му почти със сигурност ще умре.
Прогонващия духове въздъхна дълбоко:
- Благодаря ти за това познание - каза той на призрака. - Ще бъде трудно, но трябва да се направи, каквото и да ми струва. Но твоята задача е вече изпълнена. Върви си в мир. Премини от другата страна.
В отговор призракът на Нейз нададе такъв дълбок стон, че косъмчетата на тила ми се раздвижиха. Беше стон, изпълнен с агония.
- Няма да има покой за мен - изстена призракът уморено. - Няма да има покой, докато Изчадието не е най-сетне мъртво...
И с тези думи малкият стълб от светлина изчезна. Без да губя време, тръгнах обратно покрай стената и отново се скрих в руините. Няколко мига по-късно Прогонващия духове пристигна, легна на земята и затвори очи.
- Предстои ми сериозно мислене - прошепна той.
Не казах нищо. Внезапно се почувствах виновен, че съм подслушал разговора му с призрака на Нейз. Сега знаех твърде много. Боях се, че ако му кажех, щеше да ме отпрати и да се изправи срещу Изчадието сам.
- Ще ти обясня на разсъмване - прошепна той. - Но засега поспи. Не е безопасно да напускаме това място, докато не се покаже слънцето!
За моя изненада спах доста добре. Точно преди зазоряване ме разбуди странен стържещ звук. Беше Прогонващия духове, който остреше прибиращия се в тоягата му нож с точиларски камък, който бе извадил от торбата си. Работеше методично, като от време на време опитваше острието с пръст. Накрая остана доволен и се чу щракване, когато острието се прибра в тоягата.