Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
Излязохме на стръмна, тясна пътека до един поток - широк, буен водоем, спускащ се стремглаво надолу по скалите.
- На около миля по-надолу този поток се излива в малко планинско езерце - каза Прогонващия духове, като слизаше с едри крачки по пътеката. - Теренът става равен и оттам извират два потока. Това е точно как-вото търсим.
Следвах го възможно най-бързо. Струваше ми се, че вали по-силно от всякога и теренът под краката ни беше опасен. Едно подхлъзване и човек можеше да се озове във водата. Зачудих се дали Алис беше наблизо и дали можеше да върви по пътека като тази толкова близо до бързо течаща вода. Тя също щеше да е в опасност. Кучетата можеше да надушат следата й.
Дори над шума на ручея и на дъжда можех да чуя копоите; изглежда идваха все по-близо и по-близо. Внезапно чух нещо, което ме накара да затая дъх.
Писък!
Алис! Обърнах се и погледнах обратно нагоре по пътеката, но Прогонващия духове ме сграбчи за ръката и ме задърпа напред.
- Нищо не можем да направим, момче! - изкрещя той. - Абсолютно нищо! Така че просто продължавай да се движиш.
Подчиних се, опитвайки се да не обръщам внимание на звуците, които идваха от склона на възвишението зад нас. Чуваха се викове и крясъци, и още ужасяващи писъци, докато постепенно всичко утихна и можех да чуя само бързо течащата вода. Сега небето беше много по-светло и под нас, на първата утринна светлина, видях бледите води на езерцето, разстилащо се сред дърветата.
Сърцето ме заболя при мисълта какво можеше да се е случило с Алис. Тя не заслужаваше това.
- Не спирай да се движиш, момче - повтори Прогонващия духове.
А после чухме нещо на пътеката зад нас - но приближаващо се все повече и повече. Звучеше сякаш надолу към нас тича животно. Голямо куче.
Не ми се струваше честно. Бяхме толкова близо до езерцето и извиращите от него два потока. Само още десет минути и щяхме да можем да отклоним хрътките от следата си. За моя изненада обаче Прогонващия духове изобщо не се движеше по-бързо. Дори сякаш забавяше ход. Най-накрая спря съвсем и ме дръпна встрани до пътеката; запитах се дали не е стигнал края на силите си. Ако беше така, тогава и за двама ни всичко бе свършило.
Погледнах Прогонващия духове, надявайки се, че ще измисли нещо да ни спаси. Но той не го стори. Сега кучето тичаше към нас с пълна скорост. И въпреки това, докато се приближаваше, забелязах нещо странно у него. Първо, то по-скоро джафкаше, вместо да лае настървено като хрът-ка. А очите му бяха приковани напред, вместо върху нас. Мина толкова близо, че можех да посегна и да го докосна.
- Ако не греша, то е ужасено - каза Прогонващия духове. - Внимавай! Идва още едно!
Следващото мина, джафкайки като първото, с опашка между краката. Бързо минаха още две. После, плътно зад тях - пета хрътка. Всичките
- без да ни обръщат внимание, тичащи стремглаво надолу по калната пътека към езерцето.
- Какво се е случило? - попитах.
- Несъмнено ще разберем съвсем скоро - рече Прогонващия духове.
- Нека просто да продължим.
Скоро дъждът спря и ние стигнахме до езерото. Беше обширно и в по-голямата си част спокойно. Но близо до нас ручеят се вливаше в него - яростна бяла вода, устремена надолу по стръмен склон, за да разбуни повърхността. Стояхме, втренчени в падащата вода, където течението помиташе навътре в езерото клонки, листа и дори от време на време по някой пън.
Внезапно нещо по-едро се удари във водата с мощен плясък. Беше натикано дълбоко под повърхността, но се появи на трийсетина крачки по-нататък и плавно се понесе към западния бряг на езерото. Приличаше на човешко тяло.
Втурнах се напред към ръба на водата. Ами ако това беше Алис? Но преди да успея да се гмурна, Прогонващия духове сложи ръка върху рамото ми и го стисна силно.
- Не е Алис - каза той меко. - Това тяло е твърде едро. Освен това, мисля, че тя е призовала Изчадието. Защо иначе би си тръгнало толкова внезапно? С Изчадието на своя страна, тя би спечелила всеки спор, възникнал там. Най-добре да заобиколим до далечния бряг и да погледнем по-отблизо.
Тръгнахме по лъкатушещия бряг, докато след десетина минути стояхме на западното крайбрежие под клоните на голяма черница, стъпили в няколко сантиметра опадали листа. Нещото във водата беше на известно разстояние, но се приближаваше. Прогонващия духове беше прав. Наистина изглеждаше твърде голямо, за да е Алис. Тогава чие бе тялото?