Проклятието над Прогонващия духове

Със сърце, разкъсвано от толкова силна болка, че щеше да се пръсне, изтичах в двора. После спрях пред обора, заслушан внимателно. Навсякъде цареше тишина. Не се долавяше дори полъх на вятъра. Пристъпих нервно в мрака, почти без да зная какво да очаквам. Дали там щеше да има гроб? Маминият гроб?

Точно над мен в покрива имаше дупка и в рамките на един сноп лунна светлина различих главата на мама. Тя гледаше право към мен. Тялото й бе обвито в мрак, но от начина, по който бе обърнато лицето й, изглеждаше, сякаш е коленичила на земята.

Защо би направила това? И защо изглеждаше толкова нещастна? Не се ли радваше да ме види?

Внезапно мама нададе измъчен писък:

- Не ме гледай, Том! Не ме гледай! Извърни се веднага! - изпищя тя, сякаш я изтезаваха.

В мига щом извърнах поглед, мама се надигна от пода и с крайчеца на окото си зърнах нещо, от което костите ми омекнаха като желе. От врата надолу мама беше различна. Видях криле и люспи и проблясване на остри хищни нокти, когато тя литна право нагоре във въздуха и излетя навън, разбивайки покрива на обора, отнасяйки със себе си половината от него. Погледнах нагоре, заслонил лице, за да се предпазя от парчетата дърво и отломки, които падаха към мен, и видях мама - черен силует, очертан върху диска на пълната луна, докато литваше нагоре от разбития покрив на обора.

- Не! Не! - извиках. - Това не е вярно. Това не се случва!

В отговор един глас се обади в главата ми. Беше ниското съскане на Изчадието:

Луната показва истинността на нещата, момче. Вече знаеш това. Всичко, което видя, е вярно или тепърва ще се случи. Нужно е само време.

Някой заразтърсва рамото ми и аз се събудих, облян в студена пот. Прогонващия духове се беше привел над мен.

- Събуди се, момче! Събуди се! Това е само кошмар. Дело на Изчадието, което се опитва да влезе в ума ти, опитва се да ни отслаби.

Кимнах, но не казах на Прогонващия духове какво се бе случило в кошмара. Беше твърде мъчително да говоря за това. Погледнах нагоре към небето. Още валеше дъжд, но облаците бяха разпокъсани и се виждаха няколко звезди. Още бе тъмно, но зората не беше далече.

- Цяла нощ ли сме спали?

- Да - отвърна Прогонващия духове, - но планът ми не беше такъв.

Той се надигна сковано.

- По-добре да продължаваме, докато още можем - рече той неспокойно. - Не ги ли чуваш?

Заслушах се и най-накрая, над шума на вятъра и дъжда, чух далечния лай на хрътки.

- Да, не са много далече зад нас - каза Прогонващия духове. - Единствената ни надежда е да ги отклоним от следата си. За да го сторим, ни е нужна вода, но трябва да е достатъчно плитка, за да стъпваме в нея. Разбира се, в някакъв момент ще трябва да се върнем на сушата, но ще им се наложи да преведат кучетата нагоре и надолу по брега на реката, за да хванат отново следата. А ако наблизо има друг поток, това прави задачата много по-лесна.

Прехвърлихме се през още един зид и заслизахме по стръмен склон, движейки се толкова бързо, колкото се осмелявахме през влажната, хлъзгава трева. Под нас имаше овчарска колиба, очертана като смътен силует на фона на небето, а до нея - престарял трънков храст, приведен към колибата от силните ветрове, с голи клони, подобни на хищни нокти, вкопчени в стрехите. Продължихме да вървим към колибата няколко минути, но после внезапно спряхме.

Напред и вляво от нас имаше дървена кошара. И беше точно достатъчно светло да видим, че вътре има малко стадо овце, около двайсетина. И всичките мъртви.

- Никак не ми харесва тази гледка, момче.

И на мен не ми харесваше как изглежда. Но после осъзнах, че той нямаше предвид мъртвите овце. Гледаше към колибата оттатък.

- Вероятно сме твърде закъснели - каза той съвсем тихо. - Но е наш дълг да влезем и да видим...

С тези думи той се запъти към къщата, стиснал тоягата си. Последвах го, носейки торбата му. Когато минах покрай кошарата, хвърлих кос поглед към най-близката мъртва овца. По бялата вълна на руното й имаше кървави резки. Ако това бе дело на Изчадието, то се бе нахранило добре. Колко ли по-силно щеше да е сега?

Предната врата беше широко отворена, така че влязохме, без да се церемоним, с Прогонващия духове начело. Той тъкмо бе пристъпил през прага, когато спря и си пое дъх през зъби. Беше се загледал наляво. Някъде дълбоко навътре в стаята гореше свещ и на потрепващата й светлина различих нещо, което, на пръв поглед взех просто за сянката на овчаря. Но беше твърде солидно, за да е просто сянка. Той беше с гръб към стената, а закривената част ма гегата му бе вдигната над главата, сякаш за да ни заплаши. Отне ми известно време да разбера какво виждам, но нещо накара коленете ми да се разтреперят, а сърцето ми да запърха и да се качи в гърлото.