Проклятието над Прогонващия духове
- Автор: Дилейни Джозеф
- Серия: Хрониките Уордстоун #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-214-5
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Проклятието над Прогонващия духове». Краткое содержание книги:
Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете... Сърцата дори на най-безстрашните читателеи ще заблъскат в гърдите. С удоволствие ще потънете в тази страховита история.
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него. Изчадието!
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Може ли Томас да победи Изчадието сам? Виновна ли е приятелката му Алис в магьосничество? И ще успее ли Прогонващия духове да избяга от катакомбите на Инквизитора?
В облака имаше няколко пролуки, но тези кръпки звездна светлина не бяха достатъчни, за да ми позволят да видя лицето на Прогонващия духове. То беше само тъмна сянка под качулката му.
- Алис казва, че там някъде назад близо до живия плет има нещо -казах му.
- Виж ти, така ли? - промърмори Прогонващия духове. - Тогава по-добре да идем да погледнем.
Тръгнахме обратно към живия плет. Докато се приближавахме към него, сякаш ставаше по-студено, затова разбрах, че Алис беше права. Наблизо се спотайваше някакъв дух.
Прогонващия духове посочи надолу, после внезапно се смъкна на колене, дърпайки дългите треви. Аз също коленичих и започнах да му помагам. Открихме още два каменни гроба. Единият беше дълъг около пет фута, но другият беше само наполовина на този размер. Най-малкият от всички гробове.
- Някой, в чиито вени тече чистата стара кръв, е бил погребан тук - каза Прогонващия духове. - А тя е придружена от сила. Това е гробът, който търсим. Това безспорно ще е призракът на Нейз! Върни се малко назад, момче. Стой на разстояние.
- Не мога ли да остана и да слушам? - попитах.
Прогонващия духове поклати глава:
- Нямате ли ми доверие? - попитах.
- А ти имаш ли доверие на себе си? - беше отговорът му. - Запитай се това! Като за начало, по-вероятно е той да се появи, ако тук има само един от нас. Във всеки случай по-добре е да не чуеш това. Изчадието може да прониква в умовете, помниш ли? Достатъчно силен ли си да го възпреш да проникне в твоя?
Не можем да му позволим да узнае, че сме по следите му; че имаме план; че знаем слабостите му. Когато е в сънищата ти, тършувайки из мозъка ти за насоки и планове, вярваш ли си, че няма да издадеш нищо?
Не бях сигурен.
- Ти си смел младеж, най-смелият, който някога е чиракувал при мен. Но си тъкмо това, чирак, и не трябва да си позволяваме да пренебрегваме това. Така че хайде, веднага се връщай там! - той ме отпрати с махване на ръка.
Подчиних се и унило се запътих обратно към порутения параклис. Алис беше заспала, затова седнах до нея за няколко мига, но не можах да се успокоя. Бях неспокоен, защото наистина исках да узная какво има да каже от свое име призракът на Нейз. Колкото до предупреждението на Прогонващия духове, че Изчадието ще се разрови из ума ми, докато спя, то не ме безпокоеше чак толкова. Тук бяхме в безопасност от Изчадието, а ако Прогонващия духове научеше каквото трябваше да узнае, до утре вечер за Изчадието всичко щеше да е свършило.
Така че излязох отново от руините и се промъкнах покрай стената до Прогонващия духове. Не за първи път престъпвах заповедите на господаря си, но това беше първият път, в който залогът беше толкова голям. Седнах с гръб, опрян в стената, и зачаках. Но не задълго. Дори при това разстояние започнах да изпитвам силен студ и непрекъснато треперех. Приближаваше се някой от мъртвите, но дали бе призракът на Нейз?
Слаб проблясък на светлина започна да се оформя над по-малкия от двата гроба. По форма не напомняше особено много на човек; беше просто светъл стълб, който стигаше едва до коленете на Прогонващия духове. Веднага чух как той започна да го разпитва. Въздухът бе неподвижен и макар че Прогонващия духове не повиши глас, чувах всяка дума, която изричаше.
- Говори! - изрече Прогонващия духове. - Заповядвам ти: говори!
- Остави ме на мира! Остави ме да си почивам! - дойде отговорът.
Макар че Нейз беше умрял, когато бе млад и в разцвета на живота,
гласът на призрака звучеше като този на много стар човек. Хриплив и дрезгав, и изпълнен с огромна умора. Това обаче не означаваше непременно, че не е неговият призрак. Прогонващия духове ми беше казал, че призраците не говорят както са говорели приживе. Те общуваха пряко с ума на човек и затова беше възможно да разбереш някой, живял преди много години; някой, който можеше да говори съвсем различен език.
- Името ми е Джон Грегъри и съм седми син на седми син - Прогонващия духове повиши тон. - Дошъл съм да сторя онова, което е трябвало да бъде сторено отдавна: да сложа край на злините на Изчадието и да ти даря най-сетне покой. Но има неща, които имам нужда да узная. Първо, трябва да ми кажеш името си.
Настъпи дълга пауза и си помислих, че призракът няма да отговори, но гой най-сетне отвърна:
- Аз съм Нейз, седмият син на Хейс. Какво желаеш да узнаеш?
- Време е да приключим с това веднъж завинаги - каза Прогонващия духове. - Изчадието е свободно и скоро ще придобие пълната си сила и ще застраши цялата страна. Трябва да бъде унищожено. Затова дойдох при теб за познание. Как го плени в катакомбите? Как може да бъде погубено? Можеш ли да ми кажеш това?