Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Дюпон седи с белезници на прост кухненски стол в средата на стаята. Лицето му е с цвета и лъскавината на тропическо дърво. Фон Румпел е очаквал смес от страх, негодувание и глад, но Дюпон седи изправен. Едно от стъклата на очилата му е пукнато, но като цяло изглежда добре.
Машинописката изтръсква цигарата си в пепелника, краят й е ален от червилото й. Пепелникът е пълен: натъпкан с петдесетина угарки, размазани, сякаш кървави.
— Свободна сте — казва й Фон Румпел и се обръща към шлифовчика.
— Той не разбира немски, господине.
— Няма проблем — казва й той на френски. — Затворете вратата, ако обичате.
Дюпон вдига поглед, странно окуражен. Не се налага Фон Румпел да се преструва: усмивката съвсем естествено се появява върху лицето му. Надява се на имена, но и число ще свърши работа.
Мило мое момиченце,
Намираме се в Германия и сме добре. Успях да намеря един добър човек, който да ти донесе това писмо. Заснежените борове и ели тук са много красиви. И — няма да повярваш, но трябва — ни хранят чудесно. Първокласно меню: патици, пъдпъдъци и задушени зайци. Пилешки кълки, пържени картофи с бекон и кайсиеви торти. Телешко варено с моркови. Coq аu vin* с ориз. Сладкиш със сливи. Плодове и crème glacée**. Ядем колкото си искаме. А аз само това чакам — да стане време за хапваме! Слушай чичо си и мадам. Благодари им, като ти прочетат това писмо. И знай, че винаги съм с теб, винаги до теб.
Папà
* Петел с вино (фр.) — Б.р.
** Сладолед (фр.) — Б.р.
Ентропия
Мъртвият пленник стои цяла седмица, привързан на кола в двора, кожата му е посивяла и замръзнала. Момчетата спират, задават му майтапчийски въпроси, някой го навлича с конски хомот и каска. След няколко дни по раменете му почват да кацат врани и да дълбаят лицето му с човките си, докато накрая идва старшият с трима третокурсници, откъртват с чук нозете му от ледения пиедестал, мятат го на количка и го отнасят някъде.
Три пъти в продължение на девет дни сочат Фредерик за най-слаб по време на тренировките. Бастиан застава все по-далеч и брои все по-бързо, така че Фредерик бяга по четири-петстотин метра, често през дълбок сняг, а останалите го гонят така, като че ли животът им зависи от това дали ще го хванат. Хващат го, естествено, всеки път; и всеки път го пердашат под погледа на Бастиан, а Вернер не предприема нищо.
Фредерик отначало издържа до седем удара… после шест… после три. Не плаче и не моли да го оставят и точно това кара комендантът да се тресе от животинско разочарование. Мечтателният характер на Фредерик, различността му са като негов аромат, усещат се от всекиго.
Вернер се опитва да се разсее с работа в лабораторията на Хауптман. Сглобил е прототип на приемо-предавателя и изпробва различните му бушони, лампи, слушалки и щекери, но му се струва, че въпреки късните часове небето е неестествено черно, а училището се е превърнало в мрачно и дори зловещо обиталище. Боли го стомах, има диария. Събужда се по никое време нощем и вижда Фредерик в стаята му в Берлин, с очила и вратовръзка, да пуска на свобода птици, пленени по страниците на албума му.
„Умно момче си, ще се справиш.“
Една вечер, когато Хауптман е в кабинета си в края на коридора, Вернер поглежда огромния, дремещ в ъгъла Фолкхаймер и казва:
— Онзи пленник…
Фолкхаймер примигва и се разсънва:
— Правят го всяка година — сваля кепето си и прокарва ръка през гъстата четина на темето си. — Ту кажат, че е поляк, ту комунист, ту казак… Ту бил откраднал ракия, ту керосин, ту пари… Всяка година едно и също.
Под покривалото на нощта момчетата се борят всеки с кошмарите си.
Четиристотин деца лазят по острието на бръснача.
— Даже и фразата е една и съща — добавя Фолкхаймер. — „Вижте го, гледа като канален плъх.“
— Хубаво, но защо го оставиха да стърчи отвън? Беше мъртъв.
— А, тези не знаят милост.
Хауптман влиза със звън на налчета, Фолкхаймер се отпуска на мястото си в ъгъла, очите му отново се изпълват със сенки и Вернер не успява да го попита кои са „тези“.
Момчетата пускат умрели мишки в обувките на Фредерик. Викат му мухльо, педал… всякакви други обидни прозвища. Един петокурсник на два пъти взима бинокъла му и го омазва с изпражнения. Вернер си казва, че каквото може — прави. Всяка нощ лъска обувките на Фредерик като огледало — една причина по-малко да го наказват: било Бастиан, било старшият, било тия от по-горните класове, които редовно се нахвърлят отгоре му. Всяка неделя сутрин седят кротко един до друг, огрени от слънцето в столовата, и Вернер помага на Фредерик със задачите и домашните. Фредерик му шушне, че през пролетта се надява да открие лястовичи гнезда из треволяка зад оградата. Веднъж вдига молива си и казва: