![Брегът на светулките [calibre 1.39.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/9/bregt-na-svetulkite-calibre-1-39-0-download.jpg)
Брегът на светулките [calibre 1.39.0]
- Автор: Райс Луанн
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Брегът на светулките [calibre 1.39.0]». Краткое содержание книги:
— Намери си мъж — измърмори мрачно Скай.
— Ставаш цинична, когато се напиеш — отбеляза Каролайн.
— Какво точно си правила днес в ателието си? — попита Клий, опитвайки се да възстанови добрия тон.
Настъпи тежко мълчание. Затишие пред буря. Каролайн и Скай се гледаха враждебно. Хомър зарови влажната си муцуна в лицето на Скай и тя изненадано отметна глава назад. Това прекъсване, изглежда, я накара да забрави за остро разменените реплики.
— Какво? — обърна се тя към Клий.
— Какво си започнала да правиш днес? — припомни й въпроса Каролайн. — Мама каза, че цял ден си била в ателието си.
— Правех това — отвърна Скай и посочи към парче глина, поставено на масата до стъклената ваза, пълна с лилиуми, рози, клонки орлови нокти, делфиниуми и мента.
Купчината глина имаше формата на нагъната планинска верига. Стилът на Скай не беше абстрактен. Човешките фигури, които извайваше, бяха наситени с чувство и живот. Тя изпълваше скулптурите си с копнеж. Обикновено пресъздаваше образите на жени, известни със своята страст и своя плам: Жана д'Арк, Сафо, Лена Хорн, Амелия Ърхарт.
— Какво е това? — попита Каролайн и коленичи пред масичката, за да огледа по-добре творението на сестра си.
Клий коленичи до нея.
— Редхоук — с горчивина отвърна Скай. — Не виждаш ли трите върха?
— Не — възрази Клий и я погледна право в очите. — Не е Редхоук, нещо друго е, нали?
Скай кимна нещастно, а очите й се наляха със сълзи.
— О, планината! — възкликна Огъста. — Толкова самотна се чувствах, когато навремето ходехте там! Но исках моите момичета да прекарват повече време с баща си…
— Не е Редхоук? — Каролайн с любопитство изгледа най-малката си сестра. Чудеше се дали в резултат на пиенето Скай няма да може да твори.
Скай поклати глава. Вече не се опитваше да сдържа сълзите си. Посегна към бирата си, но не пи, само стисна гърлото на бутилката така, че кокалчетата на пръстите й побеляха.
— Това са три сестри — прошепна тя.
— Ние? — тихо попита Каролайн. Беше шокирана, но се опита да прикрие разочарованието си.
Скай кимна:
— Да. Аз, ти и Клий.
— Харесва ми! — заяви Клий.
Каролайн обърна очи към безформената купчинка глина. Изваяната форма изглеждаше примитивна и имаше незавършен вид — сякаш бе направена от дете. Наистина се виждаха три върха: бяха свързани, но в същото време — разделени. Допираха се в основата си, а нагоре се отделяха един от друг и всеки беше наклонен в различна посока. В скулптурата нямаше и следа от таланта и отличната техника на Скай, но докато я гледаше, Каролайн почувства силно вълнение.
— Виждаш ли? — попита през сълзи Скай. — Виждаш ли трите сестри?
— Виждам ги — кимна тя, опитвайки се да сдържи сълзите си. — На мен също ми харесва.
Думите на Каролайн сякаш пречупиха нещо у Скай. Тялото й се разтърси от ридания. Сви се на дивана, все още стискайки бутилката в ръка, а сестрите й седнаха от двете й страни и се притиснаха към нея.
Каролайн отново си помисли, че действително приличат на трите върха от скулптурата на Скай. Три отделни парчета глина, залепени едно за друго. Глината, която Джо изваждаше от дъното на океана, за да я изследва. Каролайн още по-силно прегърна Скай и Клий. Сестри. Три сестри. Сети се за първото обяснение, което Скай им беше дала за скулптурата — че е изваяла планина. Това също беше вярно.
Когато има три сестри, истината не можеше да бъде една.
Не беше ли пиенето на Скай всъщност аналог на непрестанните пътувания на Каролайн? Когато една от сестрите се чувстваше готова да каже истината, това не означаваше, че другите две са склонни да направят същото.
«Престанете да се криете» — помисли си Каролайн, докато ги прегръщаше.
* * *
Джо нямаше търпение да се върне към работата си.
— Ще приемеш ли предложението за преподавателско място в университета? — попита го Сам, докато се опитваше да намери десния крачол на водолазния си костюм.
— Едва ли — отвърна той и развеселено погледна към брат си.
— Защо не? — заинтересува се Сам и освободи единия си крак. Джо посегна и дръпна ципа, пристягащ глезена на брат му. Спомни си как го беше напъхвал в скиорски костюм, когато Сам беше малко момче.
— А трябва ли? Харесвам това, което правя. Фактът, че ти искаш да преподаваш в Йейл, не означава, че останалите също трябва да го искат.
Небето беше безоблачно, кръгозорът — безкраен. Джо пое дълбоко дъх и си помисли, че точно такъв иска да бъде животът му: чист, с безкрайни хоризонти. Само той, останките на потъналия кораб, океанът и морската кал.
— Трябва да пораснеш, братко — подхвърли снизходително Сам. — Изживяваш се като пират, а на две крачки от тук те очаква университет, пълен със студенти, които нямат търпение да научат нещо за тинята. Нали знаеш — дребните вкаменелости, които се откриват в скалните късове, тинята, разказваща приказки за праисторически времена… такива работи. Точно както ти самият спомена по време на лекцията си. Страхотно, приятел!