Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Сам се спусна напред — нямаше търпение да влезе вътре, но Джо го спря с предупредително вдигане на ръка. Светлината на фенерчето падаше точно върху широко отворените очи на Сам зад водолазната маска и Джо се почувства задължен да го предпази. Прекомерният ентусиазъм на брат му му създаваше доста грижи.

И сега махна на Сам да изчака. Корабът беше прекалено опасен. Погледът на Сам показа несъгласие с решението на брат си, но Джо не отстъпи. Ядоса се, очите му заискриха заплашително. Сам изпухтя и се оттегли. Джо би предпочел да се зарадва на победата, но вместо това изпита чувство на вина, че го е разочаровал.

Докато плуваше към останките, Джо изпита тъга — не само защото беше оставил Сам отвън, но и защото сякаш всеки момент щеше да влезе в гробница. Беше длъжен да почете паметта на майката на Клариса. За него Клариса беше момиченце, деветгодишно дете, чиято майка беше отплавала с «Камбрия», за да не се завърне никога. Благодарение на дневника се надяваше да успее да идентифицира скелета на жената. Опита се да потисне чувствата си и да действа професионално.

Премина през дупката в задната част на кила. Проправи си път сред хаоса вътре, следвайки лъча на фенерчето си. Сърцето му лудо биеше. Сега вече беше доволен, че не е позволил на Сам да го придружи. Изискваше се голямо умение да се диша на подобна дълбочина. Често беше наблюдавал водолази, готови да експлодират от високото налягане и от недостига на кислород. Обикновено изпадаха в паника. Затова сега се съсредоточи върху мисълта за Клариса като средство за успокояване на дишането.

Синкавата светлина осветяваше вътрешността на кораба, преобърнатите и натрошени махагонови мебели, предметите, превърнали се в част от рифа. Наоколо се стрелкаха риби, машината за изхвърляне на пясък не спираше да работи. Водолазите методично разравяха тинята и вадеха монети.

Погледът му попадна върху двата сплетени един в друг скелета отсреща. Челюстите им бяха отворени като за вик, костите стърчаха. По всяка вероятност бяха крещели за помощ, за прошка.

Джо си повтори, че не бива да се поддава на чувствата си.

Закръжи около тях като една от многото риби наоколо. Опитваше се отчаяно да овладее вълнението си, но сърцето му бясно биеше. Той пое повече въздух, отколкото трябваше, и отмести поглед встрани. После очите му отново се заковаха върху двата скелета. Тези двама души бяха умрели в името на любовта. Бяха отплавали, мечтаейки за освобождение, страстта, която са изпитвали един към друг, ги е накарала да пренебрегнат всичко. Жената беше имала дъщеря.

На Джо му се искаше да може да я попита дали си е струвало. Дали си е заслужавало да умре на това място, застигната от неочаквана буря? Корабът беше потънал на не повече от двайсет мили от фара, където бе живяла Елизабет. Замисли се за баща си, за майка си и Хю Ренуик, и за нещастието и лудостта, които тяхната връзка беше причинила.