Уравнения на живота
- Автор: Morden Simon
- Серия: Метрозоната #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-149-6
- Переводчик: Петя Митева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Уравнения на живота». Краткое содержание книги:
Но когато се натъква на отвличане, той действа, без да се замисли. Преди да успее да се спре, спасява дъщерята на най-опасния човек в Лондон.
И очевидно: СПАСЯВАНЕ НА МОМИЧЕ = ДА СЕ НАМЕСИШ.
Така че сега уравнението на живота на Петрович изглежда все по-сложно:
РУСКИ ГАНГСТЕРИ + ЯКУДЗА + НЕЩО, НАРЕЧЕНО НОВИЯТ МАШИНЕН ДЖИХАД = ЕДИН МЪРТЪВ ПЕТРОВИЧ.
Но Петрович има план (той винаги има план), само не е сигурен, че този е добър.
Задната врата на последния вагон беше отворена от натиска на хората вътре и човешка фигура се беше запънала с ръце и крака в острите й метални ръбове, преди да изхвърчи на релсите.
Полата й се завъртя и якето й се развя, тя падна върху електрифицираната трета релса и се загърчи и заподскача. Но фактът, че беше мъртва, не спря конвулсивните й движения.
Мястото й на вратата беше заето от друга фигура, докато задницата на влака потъваше с трясък в тунела. Светлините му помръкнаха, изчезнаха в тъмнината.
Те продължиха бавно напред. Тялото на жената димеше, малки струйки пушек, които вятърът подхвана и разнесе.
- Да знаеш - обади се Петрович, - като намеря Новия джихад на машините, ще ги накарам да си платят за този пиздец.
Едното око на Маделин неволно трепна:
- Не каза ли, че те командват всичко ?
- Командват Метрозоната те, колкото и времето. - Той се изравни с изкривеното тяло върху релсите, обаче устоя на подтика да го отдръпне. Дрехите се бяха запалили, но пак нищо не можеше да се направи. Мразеше да се чувства безсилен, особено когато усещаше мирис на изгоряла плът. - Шибани аматьори.
Релсите пресичаха канал. Повърхността на водата беше черна и цялата в мехурчета, гъста като кал, а тук-там се очертаваха форми, подобни на загнили мъртви шлепове. Приличаше на последното място, където някой би искал да отиде, но поне единствената опасност беше органичното разложение: там долу нямаше автоматизирани системи, които биха могли да се побъркат.
Маделин прескочи парапета на моста и се сурна надолу по грапавата бетонна подпора, докато се приземи върху заритата с боклуци пътека край канала. Тя клекна и се огледа в двете посоки. После му кимна да я последва.
Пътеката дотам беше несигурна, хлъзгава след дъж1да, мъхът играеше ролята едновременно на гъба и на смазка. Когато стигна долу при нея, вече беше омазан с мокри петна, с кал и прах.
- Кажи ми, че това е наистина необходимо - каза той.
- Тук никой не слиза. Поне досега никой не е идвал тук.
- Не мога да се сетя защо.
Миришеше на есен в стара гора, серният мирис на разложението.
- Не падай вътре. Ще се отровиш, преди да се удавиш - каза тя и се дръпна към най-отдалечената от канала част на пътеката.
Но очевидно през последните две десетилетия каналът беше използван за бунище за всичко от всекидневни отпадъци до стари мебели и уреди, да не говорим за задължителните колички за пазаруване. На места крайречната пътека беше направо затрупана от нечистотии, навлезли навътре в застоялата вода.
Те нямаха много голям избор откъде да минат и се хлъзгаха по пружиниращата земя, категорично избягваха да се подпират с ръце, за да не се порежат на нещо нечисто. Затова се държаха двамата за ръце, единият за стабилност, докато другият прекрачеше, и така се движеха на отскоци по криволиците, докато стигнаха до място зад стара ръждива индустриална сграда, цялата опасана с ръждясали тръби и протекли цистерни.
- Качи се горе - каза Маделин и му направи стреме с ръце.
Петрович се подпря с длани на зида, през който трябваше да се прехвърли, и се опита да изстърже мръсотията, полепнала по подметките му.
- Хич не се притеснявай - каза тя.
- Ами добре, дето се вика, жестът е важен.
Той стъпи в ръцете ?; беше толкова лек, а тя толкова силна, че го вдигна почти до върха на стената. Той загуби равновесие и залитна да падне.
Можеше да продължи само в една посока: напред, защото назад към канала би било немислимо. Ръцете му замахаха безрезултатно по зидарията, само дето си разрани кокалчетата, и падна оттатък върху куп мъртви и умиращи треволяци.
Не беше сам. Очилата му се бяха изкривили от падането и чак когато ги намести, видя три чифта крака. Погледна нагоре и зърна три пистолета.
Единият от мъжете - слабо бяло момче почти като него самия, но с перде на едното око -нацели рязко дулото на оръжието си.
Петрович вдигна ръце, голи длани, мръсни и кървави. Изкрещя на един дъх: „Бягаймадибягай!“, после юмрук, пълен с метал, се стовари върху главата му.
26.
Не му беше за пръв път да се пробуди, тътрен по улиците като трупно месо. Но преди винаги се беше случвало в Русия, затова не разпозна веднага принудителното разпъване на ръцете и стърженето на обущата по настилката.
Двама мъже го влачеха по пътя с провесена глава. Те го бяха захванали под мишниците. Изглеждаха полудоволни да го носят, а Петрович беше доволен да им се остави. Не беше във форма да се бие, особено като усещаше джобовете си значително по-леки от последния път, когато провери.