Уравнения на живота

- Била съм на толкова много партита, представяли са ми толкова много хора. Сигурно.

- Защото търся група програмисти, които все още са лоялни към баща ти, не мога да се сетя кой друг би могъл да е Джихадът. Които и да са, ако ще те изкарвам оттук, ще се наложи да ми помогнат - побутна очилата си нагоре. - Трябва ми устройството.

Соренсън изджавка още една заповед и тръгна обрат1но през трапезарията:

- Вие двамата добре ли се опознавате ?

-Да - каза Петрович. - Но имам по-важни неща за правене, отколкото да забавлявам трофейния ти зоологически експонат.

- Защо толкова бързаш ? Не смяташ да избягаш при джихадистите, нали ?

- Соренсън, нека си изясним нещо. Само защото се наричат Нов джихад на машините, не значи изобщо, че са шайка ислямофашисти с тюрбани или каквато е там обидата на седмицата. Продължавай по този начин и дори няма да забележиш кога ще те накарат да квичиш като прасенце.

- Тогава ми кажи, Петрович, защо трябва да се притеснявам от тях ?

- Защото те са причината да използваш куриери, а не мобилни телефони. Вече са те накарали да воюваш като през средновековието, а още дори не са се заели директно с теб.

Соренсън благоволи да погледне с притеснение:

- Не биха посмели.

- С половината ти милиция заета в Риджънтс Парк, а другата половина - да мъкнат насам кожени палта и диамантени пръстени от Оксфорд Стрийт, точно колко уязвим искаш да станеш ? - Петрович поклати глава и ококори очи към Соренсън. - Не си учил в „Уест Пойнт“, нали ?

- Бях приет. Не ми се занимаваше.

- Защо не погледнем тази твоя карта ?

-Ти нищо не разбираш от тактика, Петрович.

- Слушай, распиздяй янки колхозньш, играя стратегически компютърни игри, откакто засуках майчино мляко. Мога да изрецитирам почти всичко, написано от Клаузевиц и Сун Дзъ, и по празния ти поглед познавам, че според теб това са неща, които можеш да си поръчаш от бакалията на ъгъла, а не двама от най-великите военни философи в историята.

Бузите на Соренсън се зачервиха.

- Свърши ли, Петрович ?

- В общи линии. - Той погледна американеца и зачака, като потропваше с крак.

- Добре, хайде - каза Соренсън най-накрая. Хвърли поглед към Соня и опипа наболата четина по брадичката си. - Нещо да ти трябва ?

- Главата ти на кол, иссунбоши! - устните й бяха подпухнали и напукани, но тя не желаеше да изглежда безпомощна.

Нямаше да прояви слабост дори това да я убиеше Което, разбира се, можеше да се случи.

- Ще запееш друга песен, принцесо - Соренсън изпъна рамене и изпъчи гърди. - Като се повъргаляш малко в нечистотиите си, ще видиш: каквато си префинена, надали ще го понесеш.

- Губим време, Соренсън - каза Петрович, колкото да скрие смущението, а и да предотврати по-нататъшно издевателство.

- Сигурно да. - Той погледна за последно към затворничката си.

Петрович се забави по-назад, докато Соренсън излезе. Соня му се намръщи и той потупа ръката си, където би бил часовникът му. Искаше да каже: „дай ми време“.