Уравнения на живота

Някой се изсмя, ритна празна пластмасова бутилка по улицата, после стреля по нея за загрявка. Последваха възклицания и залп от изстрели.

След което продължиха по пътя си.

- Паплач - промърмори тя. - Вземи им оръжието и са нищо.

- Не е както отец Джон си го представя. Не е както ти си го представяш

- Прости ми, че не съм много благонастроена. Тази воня, дето я носи вятърът, е моята църква. - Тя провери дали пътят, по който щяха да поемат, е чист. - Придържай се вдясно. В края на улицата има остъклена червена сграда. Свърни надясно и отиди на паркинга зад нея. Можем да минем напряко през него.

Тя плавно се оттласна и побягна отново, стрелкаше се между колите и подскачаше над градските купища боклуци. Ако Петрович не знаеше накъде да гледа, щеше да му е невъзможно да я проследи. Тя беше като сив призрак, който изчезваше по желание.

Той я последва по своя тромав начин, като спираше да си почине там, където можеше да се скрие за няколко мига, и после да продължи.

Насред пътя имаше тяло, сковано завинаги в разпънато пълзяща паякова поза. Застреляно в гръб, после простреляно отново. Той се огледа наоколо със закъснение в проверка за подходящи прикрития и съмнителни сенки.

Не беше същото като да бягаш от няколко затлъстели санктпетербургски ченгета.

Продължи, въпреки че я беше изгубил от поглед. Като пътеводна звезда беше за него, че тя е напред и ще бъде където му каза, когато той стигне. А той щеше да стигне дотам или да умре по пътя.

Порив на вятъра запрати стълба дим от „Св. Йосиф“ ниско долу по улицата. Петрович рискува и се втурна през носещия се облак от сажди и пепел към следващия ъгъл, после пресече улицата към розовата сграда. Стъклената й фасада лежеше пръсната на парчета на пътя.

Той зави надясно и се вмъкна в пролуката между нея и следващото незнайно бетонно съоръжение. Беше тъмно и празно. Не я виждаше никаква.

Спря рязко, беше се задъхал, не можеше да се фокусира. Мина две крачки встрани и се облегна тежко на стената. Вече усещаше не само лявата си китка отслабнала, но и цялата ръка: сякаш я пробождаха хиляди игли.

- Добре ли сий

Той подскочи и заедно с него и сърцето му.

- Ёбаный стос, жено!

- Мислех, че знаещ че съм тук. - Тя се помръдна и изведнъж силуетът й се очерта.

Той се плъзна надолу по стената и клекна.

- Трябват ми само пет минути. - Едва дишаше. Вдиг1на глава да погледне към ивицата небе.

- Чёрт, боли.

- Мога да го направя вместо теб, ако искаш - каза тя. - Знам как изглежда Соня.

- Не забравяш ли - Райската милиция искат да те убият.

- Искат да убият отец Джон.

- Те наблюдаваха сградата и мислеха, че си сама. - Той разтри гръдната си кост. - Теб търсеха.

- Ами много ти благодаря. - Тя запремята дебело сплетената си коса.

- Е, да. Май не придиряха особено накъде насочват своите писи. Може и аз да съм в коледния им списък.

Тя се протегна, вдигна се на пръсти и изпъна бездруго дългите си крака.

- Готов ли си да продължавамей