Уравнения на живота

- Чакай, не знаем накъде да бягаме.

Влакът се приближаваше бързо; прекалено бързо за градска линия, прекалено бързо за буферите пред него, прекалено бързо дори за лекия завой, който се опитваше да вземе. Първият вагон се накланяше все повече и повличаше два вагона след себе си. Измъченият стон на скърцащия метал се превърна в рев.

Петрович наистина, ама наистина предпочиташе да се намира където и да е, но не и пред този звяр; но тя упорито го държеше и го принуждаваше да остане.

Колелата се изтръгнаха от релсите, огромните съоръжения от метал и стъкло полетяха, понесоха се като подхвърлена верига.

Най-сетне. Тя го грабна и с три скока стигна до края на перона. Стовари го горе най-безцеремонно и се набра подире му. Дори успя да стъпи на краката си преди него. Хвана го за ръка и двамата побягнаха през перона долу в следващия коловоз. Тя го затули с тялото си.

Земята се изтръска като мокро куче. Първият вагон в почти вертикално положение се опита да пробие нов път през метално-тухления мост. Огъна се и се пречупи като сламка, едната му половина се изстреля в небето, а другата се зарови в земята. Следващият вагон се удари челно в една от подпорите и всред растящия облак прах лумна светкавица.

Последният вагон прескочи останките от моста невредим и се превъртя. Преди той да се сгромоляса долу, локомотивът профуча с вой, навлезе в гарата, но не спря в края на пътя.

Звукът беше като удар в стомаха, сблъсък достатъчно силен да натроши камък. Металът стенеше, зидарията се рушеше.

След това дойде ред на вагона. Той се беше обърнал странично и влачейки се, удари края на перона. Стъклени кристали се разхвърчаха навсякъде, а назъбените прозорци изплюха съдържанието на влака, докато той мачкаше всичко пред себе си.

Вагонът мина над главите им - неясна прелитаща отгоре сянка. Той изчезна в тъмнината, помъкнал подире си подпорите на навесите. Вътре в гарата нещо тежко се отмести с дълго и бавно приплъзване, което се усили, после затихна. Буря от прах и ситен чакъл се завих1ри и ги обгърна. Няколко последни отломки издрънчаха и всичко приключи.

Лицето на Петрович беше до нейното в прашната тъмница между приведените им тела.

- Добре ли си ? - той усещаше миглите й по бузата си, острия й дъх върху кожата си.

- Мислиш ли, че е имало някой във влака ?

Той плахо вдигна глава. Очилата му бяха засипани с прах. Той ги свали и внимателно дъхна на всяко стъкло. Дори от това просто действие се разкашля хрипливо.

Размазаната гледка се проясни, когато отново си сложи очилата.

- Ёбаный стос - каза той.

Гарата зад тях беше рухнала частично, мостът пред тях беше разцепен на две, а платформите на двата перона бяха насметени и на тяхно място бяха издълбани дълбоки бразди. Въздухът беше изпълнен с фин прашец като мъгла, раздърпвана от вятъра.

Телената ограда, под която бяха изпълзели, беше изчезнала заедно с фасадите на къщите отсреща, повалени и сринати на улицата. Виждаха се стаите вътре точно като на куклена къща. Блещукаше обикновена лампа, провесена от тавана на всекидневна на първия етаж. Част от първия вагон се беше настанила в нечий хол.