Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

* * *

— Имате късмет — каза нацупената медицинска сестра на Лоръл, когато тя пристигна на следващата сутрин, но тонът ѝ намекваше за доста жалка картинка. — Тя е будна и е наперила гребена. Тържеството предишната седмица я измори, обаче посещенията на близките се отразяват адски добре на тези хора. Само гледайте да не я натоварвате. — После се усмихна със забележителна липса на топлота и отново насочи вниманието си към пластмасовата папка, която държеше.

Лоръл заряза плановете си за един въодушевяващ час с ирландски танци и се запъти по бежовия коридор. Стигна до вратата на майка си и лекичко почука. И когато не получи отговор, предпазливо открехна. Дороти се беше отпуснала в едно кресло, тялото ѝ бе извито с гръб към вратата и отначало Лоръл си помисли, че тя спи. Едва когато се промъкна по-наблизо, установи, че майка ѝ е будна и съсредоточено наблюдава нещо на ръцете си.

— Здравей, мамо — обади се Лоръл.

Старицата се сепна и извърна глава. Очите ѝ изглеждаха изцъклени и безжизнени, но тя се усмихна, когато видя дъщеря си. — Лоръл — изрече тихо, — мислех, че си в Лондон.

— Бях. Дойдох за малко.

Майка ѝ не попита защо и Лоръл се зачуди дали на определена възраст много неща не стават твое достояние, много житейски подробности, обсъдени и решени другаде, биват чути или разбрани погрешно и изненадата вече не те смущава. Дали и тя някой ден щеше да установи, че абсолютна яснота не е нито възможна, нито желана. Ужасяваща мисъл. Избута настрани масичката на колелца и седна на свободния стол с мушамена седалка.

— Какво държиш? — кимна Лоръл към предмета в ръцете на майка си. — Снимка ли е?

Ръката на Дороти потрепна, когато ѝ подаде малката сребърна рамка, която държеше. Беше стара и вдлъбната, но неотдавна лъсната. Лоръл не си спомняше да я е виждала преди.

— От Джери — каза Дороти. — Подарък за рождения ми ден. Беше идеален подарък за Дороти Никълсън, светица — покровителка на всички изхвърлени неща, а и жестът беше типичен за Джери. Тъкмо ти се струва напълно откъснат от света и от всички, които го обитават, и той вземе, че те изненада със спиращо дъха прозрение. Болка преряза Лоръл, когато се замисли за по-малкия си брат: беше оставила съобщение на гласовата му поща в университета — всъщност три съобщения, откакто реши да замине от Лондон. Последното бе записала късно посред нощ след половин бутилка червено вино и се опасяваше, че е било по-прямо от предишните. Съобщи му, че си отива у дома, в Грийнейкърс, решена да открие какво се е случило, "когато бяхме деца", че сестрите им още не знаят подробностите и че тя се нуждае от неговата помощ. Тогава идеята ѝ се стори добра, обаче още нямаше отговор от брат си.